Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Благодаря ти, Нийл — прошепна тя.

— Шшш, просто се остави на течението…

Мегън изпищя.

Нийл застина, когато агонизиращият звук разцепи тишината, понесе се към него. По дяволите, Сара току-що беше преминала в отвъдното, а Мегън вече усещаше това.

Болка.

Той нежно отмести Сара и се изправи до седнало положение.

Още един писък на агония.

Трябваше да стигне до нея, преди психиката й да се е разпаднала. Да я намери. Къде си, Мегън?

Още болка.

Безумна паника и агония. Трябваше да я намери. Да й помогне. Да я намери…

Мамо!

Мегън се сгуши до стената на пещерата, болката я разкъсваше.

Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.

Гласове. Несвързани приказки. Викове. Това не е гласът на мама. Къде си, мамо? Мама я няма. Но гласовете са тук. Те я нападат, бият, промушват.

Махнете се. Махнете се. Махнете се.

Помогни ми, мамо.

Мама я няма. Отишла си е. Обзе я паника. Беше сама с гласовете, които я разкъсваха, убиваха. Отново изпищя. Зов за помощ.

— Има само един начин да ти помогна, Мегън.

Пред нея, на входа на пещерата, стоеше мъж. Тъмнокос, строен, висок. Дали беше същият мъж, когото майка й беше слязла да види?

Мама си беше отишла и нямаше да се върне.

Беше си отишла завинаги.

Не, не беше онзи непознат. Беше Нийл Грейди. Обзе я облекчение. Нийл щеше да й помогне.

Нийл стоеше зад някого. Проблесна острие на нож, плъзна се по нечие гърло. Шурна кръв… Убийство. Мама? Гърлото на мама?

Не! Инстинктивно се хвърли към коленете му и го събори на земята. Връхлетя я поредната вълна гласове и тя се сви под удара им.

— Престани да се бориш с мен — каза той дрезгаво. — Няма да те нараня.

Тя го ухапа по ръката.

— Мили боже, Сара беше права. Ти наистина си много по-силна от нея.

Тя едва го чуваше, защото гласовете бучаха в главата й, разкъсваха я. Трябваше да се бори с тях. Трябваше да се бори и с него. Опита се да изпълзи до входа на пещерата.

— Не. — Той я сграбчи за китката. — Всичко вече приключи, Мегън.

Мама.

— Престани. — Лицето му се изкриви от болка. — Тя вече не може да ти помогне. А не съм сигурен, че аз мога.

Мама.

— Не прави това. Казах й, че нищо не обещавам, но…

Мама!

— По дяволите, Мегън, трябва да останеш с мен. — Той я удари през лицето с опакото на дланта си.

Мрак. Но гласовете бяха все още там, поглъщаха я.

— Добре, не мога да понеса повече — прошепна той. — Ти печелиш, Мегън. Или може би печели Сара. — Хвана я здраво за ръцете над лактите, задържа я да застане мирно. — Не се бори с мен. Аз няма да те нараня. Просто ще те приспя и ще прогоня гласовете.

Тя отвори очи и го погледна сънено, замаяно.

— Какво…

— Тихо. — Той нежно отметна косата от лицето й. — Ти искаше помощ. И аз ще ти я дам. Няма да помниш гласовете, болката. Няма да помниш нищо от това. — Устните му се стегнаха. — Иска ми се и аз да можех да имам такъв късмет.

Дванайсет години по-късно

Болницата „Сейнт Андрюс“

Атланта, Джорджия

— Той е мъртъв, Мегън — каза Скот Роугън и я погледна над трупа на четиринайсетгодишното момче. — Откажи се.

— Кажи го на майка му.

Тя отново се опита да активира сърдечната дейност на момчето. Хайде, Мануел. Върни се при нас.

— Няма да се предам без борба.

— Но ти се трудиш над него вече двайсет минути.

— Тогава още няколко няма да са кой знае какво. — Преброи до три и отново опита. — Живей, Мануел — прошепна. — Имаш толкова много неща да правиш, толкова много да видиш. Не оставяй живота си да свърши така.

Обаче животът му беше изтекъл и тя го осъзна след още две безполезни минути. По дяволите. Бедното дете. Свали ръкавиците си и се извърна от трупа.

— Документирайте, че пациентът умря в 11:05 — каза рязко на сестрата.

Излезе от спешното отделение, за да се измие и да смени изцапаните си с кръв дрехи. Не можеше да се изправи в този вид лице в лице с майката на момчето. Защото жената и без това щеше да носи лошия спомен в себе си до края на живота си.

По дяволите. Затвори очи и облегна глава на рамката на вратата. За един кратък миг. Не трябваше да е така. Трябваше да може да направи повече.

— Добре ли си, Мегън?

Отвори очи и видя Скот до себе си.

— Не. — Изправи гръб. — Исках чудо. И не го получих.

— Направи всичко възможно. Ние сме само лекари. Не можем да вървим по водата.

— Мога поне да се опитам. И всеки ден мога да опитвам малко по-упорито и може би някой ден ще бъда достатъчно силна да… — Разтри очите си с опакото на дланите и се извърна от него. — Не мога да стоя тук и да говоря с теб. Трябва да отида при майката на Мануел.