Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Петнайсет метра, дванайсет, десет… — занарежда Роб, следейки показанията на радиовисотомера.

Холанд отне ръчките за газ. Изправи самолета по осовата линия, изравни го плавно над полосата и го остави да опре, преди да изтегли интерцепторите и да натисне спирачките. От двете страни на пистата се издигаха стръмни баири — за да стигне до стоянката, трябваше да измине елипсовидната пътека за рулиране в ляво и да обърне посоката на движение. Намали скоростта до двайсет възела и бавно зави по пътеката.

— Слава богу! — въздъхна Роб.

— Изиграхме го оня мръсник! Като спрем окончателно и двигателите изстинат, ракетите му вече няма да уловят никакви сигнали.

Следвайки обичайната процедура при приземяване, Роб започна да щрака копчетата по командното табло. По инерция включи и допълнителната силова установка. Един мотор забръмча в опашката на боинга и задейства малкия реактивен двигател, който доставяше електричество в самолета и изпускаше навън силна струя въздух под налягане. Когато двигателят достигна определения минимум обороти в минута, контролиращият го компютър нареди на клапата за гориво да се отвори и на свещите да запалят горивото. Това ускори дейността на генератора и той изхвърли през ауспуха парещи газове с температура над 600 градуса С.

Юри отбеляза със задоволство, че противникът е включил допълнителната силова установка. Насочи ракетата към ауспуха на боинга, сведе скоростта до 200 възела и започна плавно да се спуска.

Инфрачервеният сигнал на „Куантъм“-66 неочаквано отскочи вдясно и взе да избледнява — боингът излизаше от пистата. Юри изтръпна — не изстреля ли веднага ракетата, хълмовете ще прикрият целта и няма да може да я улучи.

Натисна бързо пусковия бутон и ракетата изхвърча с вой от носача. Юри издигна самолета, за да не се разбие в хълма от дясно, и погледна надолу. В същия миг ракетата се вряза в опашката на боинга и мощна експлозия разтърси летището. Метални отломки се разхвърчаха във въздуха, а пламналата опашка се откъсна и се сгромоляса на бетона. Самолетът обаче продължи да рулира.

— Боже господи, сега пък какво стана? — изкрещя Роб, когато взривът го изхвърли от креслото му.

Рейчъл полетя с писък от столчето си и се вкопчи в раменете му.

— Дик, обади се в задния салон! Питай дали няма пожар! — нареди Холанд и се зае да проверява приборите за управление.

Роб грабна интеркома и натисна бутона за всички постове. Барб Ролинс и още няколко стюардеси се обадиха веднага.

— Барб, какво е положението там? — попита Роб.

— Страшна експлозия! — отвърна задъхано тя. — Не знам дали не е отнесла стаичката на екипажа. Отзад зее огромна дупка и една от вратите е отворена — може направо да се е откъснала! Да евакуираме ли пътниците?

— Кажи й да не прави нищо, Дик, стига салонът да не се пълни с пушек! Мястото не е подходящо за спиране — ще пробвам да стигна до стоянката.

— Задръжте така засега — предаде Роб. — Има ли пушек в салона?

— Не. Виждат се някакви пламъци отзад, може би при страничните прозорци, но вътре не влиза пушек.

— Добре, Барб — ако в салона се появи пушек, обади се веднага! Иначе стой там и чакай нареждания.

— Разбрах — каза тя.

Холанд увеличи скоростта, за да съкрати времето за рулиране обратно към пистата.

— Хидравличните системи наред ли са, Дик?

— Първа и втора все още са стабилни. Допълнителната силова установка обаче е спряла. Или генераторът е експлодирал, или… някой взриви опашката.

— Носовата част е натежала — промърмори Холанд, почти на себе си. — Имам чувството, че орем с носа си.

Юри не можеше да повярва на очите си — въпреки откъснатата опашка, „Куантъм“-66 бе останал цял и продължаваше да се движи! Как да не се възхити човек на солидната конструкция на боинга, а и на професионализма и несломимата воля на самоотвержения му командир?

Последен шанс, каза си Юри. Не биваше да се бави нито секунда. Разстоянието до мястото, където пътеката за рулиране се вливаше отново в пистата, бе твърде късо, за да кацне гладко и да причака врага там, а и времето нямаше да му стигне, за да стабилизира гълфстрийма и да атакува отзад. Единственото разрешение бе да се приземи малко по-далече на пистата и след като рулира покрай боинга, да се обърне с лице към него и да изстреля последната ракета в носовата му част.

Как ще се измъкне после, вече беше без значение. Години наред бе рискувал живота си, поставяйки дълга над всичко, и дисциплината бе станала негова втора природа. Сега можеше да мисли само за целта, която трябва да унищожи.