Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Как сме с горивото, Джеймс? — прозина се Роб.

— Горе-долу според очакванията. Остават ни около десет тона и половина. — Холанд огледа партньора си загрижено. — Как си, Дик? Успя ли да си отпочинеш малко?

— Малко, да. Ще си почивам, след като се приземим и свърши цялата тази дандания. Знаеш ли, докато лежах оттатък, си мислех… дали все пак да не включим радиото? Може да чуем нещо ново. Току-виж, са надушили къде отиваме и ни готвят тържествено посрещане с букет от заряди.

— И така да е, вече нищо не можем да направим. Нямаме достатъчно гориво, за да отидем другаде.

— Прав си — въздъхна Роб.

— Всъщност, Дик, аз преди малко пробвах да уловя някоя станция с транзисторчето на един от пътниците, но нищо не се получи. Тук, под екватора, сигналът е много слаб, а и електрониката в кабината пречи. Освен шум и писукания, друго не се чува.

Роб посочи към радара. На екрана имаше обратен сигнал от стотина километра северно от острова.

— Там явно има ядро на гръмотевичен облак. Виждаш ли червеното в средата?

— Ха! Какви са тия гръмотевици преди разсъмване? — учуди се Холанд. — Доста необичайно. Да не би да е ехо от някоя вчерашна буря?

— Ще заобиколиш ли мястото?

— Да, но чак когато се доближим до него.

През прозорците на кабината безлунното небе приличаше на вълшебен виолетов плащ, обсипан с безброй звезди. Холанд намали осветлението в кабината, за да привикнат очите му към нощния мрак — слънцето щеше да озари хоризонта едва след половин час. В далечината вече се виждаха мъглявите светлини на острова. В облаците тук-там проблясваха мълнии, а червеното петно на радара сочеше, че макар и локална, бурята е с мощен гръмотевичен заряд. За да я избегне, Холанд промени курса с петнайсетина километра на запад и 45 градуса надясно.

Роб се наведе напред и се взря в странните чертички, внезапно появили се на радарния екран. Побиха го студени тръпки — точно такива чертички бе зърнал преди няколко часа, когато наближаваха африканското крайбрежие.

— Джеймс…

Холанд долови тревогата в гласа на Роб и проследи погледа му. Чертичките бяха изчезнали. Радарът сега отчиташе единствено сигналите от острова и от бурята.

— Какво има, Дик? Какво видя?

Роб се вторачи отново в екрана. Всичко е от умората , рече си, явно съм толкова уморен, че взех от мухата да правя слон.

— Появиха се някакви чертички, Джеймс, както преди да ни нападнат, затова се уплаших. Не се безпокой, не може да са ни проследили пет хиляди километра над океана.

Юри Стеблинко намали обхвата на прицелния радар. Боингът вече бе на осемнайсет километра пред него, макар и доста по-близо до острова, отколкото бе предвидил.

Няма значение — отломките след взрива, така или иначе, ще полетят към дъното на океана.

„Куантъм“-66 летеше без светлини, но радарът ясно показваше фосфоресциращата цел на атаката. Самолетът сега бе на около 1500 метра височина и продължаваше да се снижава. Очевидно командирът искаше да се движи максимално близо до повърхността, за да не го засекат вражески радари.

Ето как ми се е изплъзнал първия път, хитрецът му с хитрец!

Юри зави леко вдясно. Планът му бе прост и ясен: ще изпрати ракетата в десния вътрешен двигател на боинга и ще го откъсне от крилото. Така командирът ще се изправи пред най-страшния проблем за всеки пилот — да управлява самолет без двигатели от едната страна.

А ако имам късмет, експлозията може да отнесе цялото крило. Ако ли не — остават ми още две ракети. Пък и той едва ли подозира, че съм го догонил.

Скоростта на сближение с боинга беше 180 км/ч. Юри прецени, че е твърде близо, отне ръчките на двигателите, за да изравни скоростите, и спусна левия ракетоносач. Гълфстриймът се разклати от нахлулата въздушна струя. Оцелелият десен двигател на боинга блесна ярко на радарния екран и бойната глава веднага фиксира инфрачервената диря на целта. Двата самолета сега летяха с 250 възела на височина 500 метра и продължаваха да се спускат.

Юри реши да изчака, докато противникът му премине в хоризонтален полет, независимо колко ниско. При експлозия над водата пилотът няма къде да се приземи, а дори самолетът все още да е управляем, една прибързана маневра ще го прати безвъзвратно на морското дъно.

На 150 метра височина боингът премина в хоризонтален полет. Юри погледна към навигационния дисплей — намираха се на 90 километра северно от Възнесение. Не можеше да отлага повече!

Погали пусковия бутон за ракетата и за сетен път се замисли за командира на „Куантъм“-66. Човекът бе толкова ловък и сръчен, че направо беше грехота да го взривиш, когато почти се е добрал до острова. По-добре щеше да е, ако тези клетници бяха загинали при първата атака, преди да започнат да хранят някаква надежда за спасение!