Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Тук са само четири — обади се превзет мъжки глас.

— Два умряха — отвърна Ари триумфално. — Още в Колорадо. Останаха само тези.

Той срита клетката ми и вратата изтрака.

— Здрасти, Макс. Липсвах ли ти?

— Директорът сигурен ли е? — попита женски глас. — Жалко е — можем да научим толкова много от тях.

— Да — обади се трета Бяла престилка. — Твърде рисковано е. Предвид трудностите, които имахме с малкото.

Погледнах Ейнджъл и вдигнах палец одобрително, горда от това, че беше устояла. Тя ми се усмихна вяло.

Вдигнаха клетката й грубо и я метнаха на количката като куфар с багаж. Ожулената буза на Ейнджъл се удари в стената и тя потръпна, а в мен отново се надигна гняв.

Ари взе моята клетка и я стовари до нейната толкова тежко, че си прехапах устната. Поредната рана. Ухили ми се през решетките и оголи дългите си жълти зъби.

— Силен като бик — изфука се.

— Баща ти сигурно се гордее с теб — рекох с присмех.

Това здравата го ядоса и той блъсна клетката ми толкова силно, че едва не паднах.

— Спокойно — измърмори жената в бяла престилка.

Ари й изръмжа убийствено.

После още двама Заличители натовариха и клетките на Ръч и Зъба до нас. Изкараха количката през широка двукрила врата. Ари ни следваше с гневно изражение. Помещението от другата страна беше болезнено светло, претрупано с техника и изпълнено със задушаваща миризма на препарат за под.

Хванах решетките на клетката и надникнах навън с надеждата да видя някоя врата или кабинет — нещо, по което да се ориентирам в коя част на Училището сме. Заличителите се опитваха да ни одраскат с нокти през решетките и ни тормозеха, като непрекъснато ги тръскаха. Зачудих се колко сила е нужна, за да хвана пръста на някой от тях и да го счупя.

Направихме остър завой наляво и преминахме през още няколко двойни врати, докато накрая не се озовахме навън. Вдишах жадно, но дори и навън въздухът около Училището миришеше гадно.

Присвих очи и се заоглеждах от двете страни на клетката за някакви ориентири. Зад нас беше сградата на лабораторията. Пред нас, на около сто метра, имаше ниска постройка от червеникави тухли. Бяхме в задния двор на Училището.

Дворът, към който имах навика да гледам през прозореца на лабораторията късно през нощта.

Дворът, в който обучаваха Заличителите как да улавят и разкъсват плячка.

Вероятно затова се смееха толкова доволно.

Интересно, че когато си изправен пред неизбежна смърт, приоритетите ти изведнъж се променят.

Да вземем за пример настоящия момент. Имах избор — или да се предам и да ги оставя да избият всички ни, или да дам всичко от себе си в битката.

Избрах второто — просто съм си такава.

В краткия миг, в който трябваше да реша каква форма да дам на своята „битка до смърт“, някаква сянка закри слънцето.

— Обувките ти удобни ли са за бягане, прасенце? — попита Ари, промуши косматите си пръсти през решетката и ги размърда. — Готова ли си за една тренировка? По бягане? А после за обяд? Ти си обядът!

Ухилих се зловещо, след което се наведох и захапах пръстите на Ари. Той пое рязко въздух и нададе ужасяващ вик от болка. Събрах всички сили и стиснах зъби още по-здраво. Усетих как кожата му се разкъсва и устата ми се изпълни с ужасния вкус на кръвта му. И знаете ли какво? Изобщо не ми пукаше. Гледката на ранения Ари си струваше.

След катастрофата при всяко стискане на челюстите изпитвах страшна болка, но този път я пренебрегнах и съсредоточих целия си гняв в ранената си челюст. Ари тръскаше клетката и блъскаше по нея със свободната си ръка, от което главата ми се мяташе като топка на ластик.

Аз обаче стисках, а в ума ми се гонеха питбулски мисли.

Белите престилки започнаха да ми викат нещо. Ари продължаваше да пищи и взе бясно да рита клетката. Без предупреждение отворих уста и пуснах. При следващия му ритник клетката ми се претърколи.

Спря върху тавана си, точно до вратата на клетката на Ейнджъл. Бях по-умна от средностатистическа мечка и ми бяха нужни само няколко секунди, за да й вдигна резето.

— Бягай! — наредих. — Бягай! Без да спориш!

Тя отвори вратата и се измъкна точно когато Ари се стовари върху моята клетка, обзет от зверска ярост. Опитах се да запазя самообладание, но той я блъскаше неудържимо и ревеше от болка. Клетката се изтъркаля на тревата и за част от секундата зърнах небето. По него бързо се носеха тъмни буреносни облаци. След това отново се преобърнах. Чувствах се като пране в сушилня.