Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Добре де, не се сдържах. Ченето ми падна. Побързах да го затворя. Така. Това определено щеше да наклони везните в моя полза във вечния спор кой да ползва първи банята сутрин.

— В момента не мога да ти кажа повече — рече Джеб и отново се озърна през рамо. — Но трябваше да те известя за мащабите на това, с което сме се захванали, за всеобхватността и значимостта му. Ти си повече от специална, Макс. Ти имаш призвание. Съдба, която дори не можеш да си представиш.

Може би не мога да си я представя, защото не съм пълна откачалка.

— Макс, всичко, което си правила, всичко, което представляваш, което можеш да бъдеш, е свързано със съдбата ти. Животът ти струва колкото този на хиляди хора заедно. Фактът, че съществуваш, е най-важното постижение в цялата човешка история.

Ако очакваше възторжена реакция, щеше да почака доста време.

Той въздъхна тежко, без да сваля очи от мен, разочарован колко неентусиазирано приех новината, че съм новият месия.

— Няма проблем — каза с разбиране, но натъжен. — Надали мога да си представя какво мислиш и чувстваш. Няма проблем. Просто исках аз да ти го кажа. По-късно с теб ще говорят и други хора. След като ти дадат възможност да помислиш, да осъзнаеш какво означава това за теб и за останалите. Засега обаче не казвай нищо на другите от ятото. Това е нашата тайна, Максимум. Скоро целият свят ще я научи. Но все още е рано.

Ставах все по-добра в гробовното мълчание.

Изправи се и ми помогна да стана от стола — услужливо ме хвана под ръка, от което цялата настръхнах.

По пътя обратно до клетките мълчахме. Той отвори моята и търпеливо ме изчака да вляза. Какъв джентълмен.

След като я заключи, се наведе и ме погледна многозначително.

— Не забравяй — прошепна. — Вярвай ми. Моля те само за това. Просто ми вярвай. Послушай инстинкта си.

Колко ли пъти го бях чувала да казва това , зачудих се с презрение, докато той се отдалечаваше. В момента инстинктът ми казваше да изтръгна гръкляна му с чифт клещи.

— Добре ли си? — попита Ейнджъл притеснено и долепи личице до стената на клетката.

Кимнах и се спогледах със Зъба и с Ръч в клетките отсреща.

— Добре съм. Дръжте се, чухте ли?

Ръч и Ейнджъл кимнаха с угрижен вид, а Зъба просто задържа погледа си върху мен. Нямах представа какво си мисли. Дали не подозираше, че съм предателка? И че Джеб е успял да ме вербува… или пък че съм била на негова страна от самото начало?

Скоро щеше да разбере.

Минаха няколко часа. В речника срещу думата „стрес“ стои снимка на среден на ръст мутант, затворен в клетка за кучета, който се чуди дали съдбата му е да бъде убит или да спаси света.

Добре де, не е така. Но би трябвало да я сложат.

Ако се сещате за по-разтърсващ и по-ефективен начин всички нерви в тялото ви да се вържат на възел, моля да ме известите.

Не можех да кажа нищо на останалите — дори и да им го прошепна. Не ме интересуваше дали Джеб искаше да се преструва, че една затворена врата и говоренето шепнешком ще ни предпазят от подслушване — аз си знаех урока. Навсякъде можеше да има скрити камери и микрофони, дори вградени в клетките, така че нямаше как да предложа план, да ги успокоя, дори и да изпадна в истерия и да се развикам: „Боже мой! Джеб е жив!“.

Когато Ейнджъл прошепна: „Къде са Гази и Иги?“, просто повдигнах рамене. Лицето й посърна, а аз се втренчих в нея. Измъкнаха се. Добре са.

Тя прочете мислите ми, кимна леко, след което полека се отпусна изтощена край стената на клетката си.

След това единственото, което можех да правя, беше да се оглеждам многозначително.

С часове.

Отново ме заболя глава, а когато затворех очи, зад клепачите ми играеха най-различни образи.

По едно време един от Белите престилки влезе и хвърли друг „експеримент“ в клетката до моята. Надникнах, любопитна да го видя, но се обърнах на мига с натежало сърце. Приликата с дете беше достатъчна, за да ми призлее, но съществото приличаше повече на някаква ужасна гъба. По цялото си тяло имаше огромни неравни образувания. На ръцете си имаше няколко пръста, на крака — подобен на шушулка — само един. Сините му очи ме изгледаха без мисъл и премигнаха.

По някое време в следващия час осъзнах, че „експериментът“ вече не диша. Беше издъхнал до мен.

Вцепенена от ужас, погледнах Ейнджъл. Плачеше. Беше разбрала.

Накрая, доста по-късно, вратата на лабораторията се отвори и влязоха няколко души. Различих човешки гласове и Заличителски смях и тананикане. Бутаха голяма товарна количка и спряха до нашите клетки.