Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Ари ревеше от бяс, наричаше ме как ли не и тръскаше окървавените си пръсти. Няколко капки кръв ме опръскаха през решетките.

Аз обаче се усмихвах. Първата ми искрена усмивка от дни насам.

Бях видяла от какво се състояха облаците.

От мишелови — начело с Иги и Газопровода, от кого другиго? Идваха в Училището, за да ни спасят.

Може да го сметнете за лудост, но гледката на огромна граблива птица, която разкъсва плътта на Заличител, може да бъде много освежаваща.

Ари тъкмо успя да разкърти вратата на клетката ми, без дори да я отключва, когато върху му връхлетя мишелов с остри като бръснач нокти и искрена ненавист към вълците. Изскочих навън. Ари замахна към птицата, но когато тя впи нокти във врата му, се разнищя като голямо бебе.

— Ейнджъл! Махай се оттук! — изкрещях и се спуснах към нея.

Две от Белите престилки бяха по петите й, но аз я настигнах първа. Ръгнах единия с лакът, стиснах Ейнджъл през кръста и я хвърлих в небето.

След това успях да отключа клетката на Зъба. Белите престилки се хвърлиха срещу мен, но обикновеният възрастен човек няма никакви шансове срещу вбесената Макс. Фраснах единия в челюстта и чух как зъбите му изтракаха. Другият получи шут точно под двойната си гуша. Главата му отскочи назад и той се свлече като камък.

Зъба изскочи от клетката си, сграбчи един от Белите престилки и го удари в количката. Вдигна юмрук и го стовари отгоре му с хладнокръвна решителност. Ученият подбели очи и се сви на земята.

В следващия миг бях до Ръч. Тя се изсипа от клетката си в мига, в който Иги и Газопровода поведоха втората атака на своята армия мишелови.

Недалеч една от жените в бели престилки се опитваше да се изправи на крака. Стрелнах се към нея, скочих във въздуха и описах широка дъга с десния си крак. Ритнах я в гърдите — туп! Тя падна на колене, останала без въздух, и се огледа недоумяващо.

— Приеми го като риск на професията, вещица такава! — изръмжах и се обърнах да проверя как са останалите.

Зъба изпускаше парата си върху Ари, който беше клекнал на земята с ръце около главата си, за да се предпази. Зъба го блъсна настрани с ритник, след което нанесе удар в слепоочието му. След това — за всеки случай — вдигна една от клетките и я тресна върху мръсния Заличител. Изведнъж Ари се оказа затворникът в клетка.

Скочих във въздуха от превъзбуда. Около мен се стрелкаха свирепи мишелови. Преброих Белите престилки — четирима. Ари и още трима Заличители бяха на земята, двама все още се държаха. Единият от тях извади оръжието си, но на мига мускулите около китката му станаха жертва на нечий неумолим клюн. У-ух. Това сигурно боли.

— Зъб! — изревах аз. — Иги! Гази! Да тръгваме! Бързо, хайде!

Вдигнаха се във въздуха едва ли не с нежелание. Иги се понесе сред мишеловите и по някакъв безмълвен начин им съобщи, че битката е свършила. Прекрасните птици се завъртяха грациозно и се понесоха нагоре, а ушите ми писнаха от пронизителните им крясъци.

— Един, двама, трима, четирима, петима — преброих аз своето собствено ято и го поведох към небето. — Зъб! Погрижи се за Ейнджъл!

Ейнджъл беше успяла да полети, но нямаше сили да се издигне по-нагоре. На мига Газопровода се спусна от едната й страна, Зъба — от другата, и двамата я понесоха със себе си.

От сградата изскочиха още Бели престилки и Заличители, но бяхме твърде високо и се движехме твърде бързо, за да могат да ни наранят.

До скоро, кретени — помислих си. — Излизаме във ваканция — завинаги.

— Макс!

Гласът ме накара да погледна надолу.

Джеб беше под мен. Явно беше пострадал при нападението на мишеловите, тъй като престилката му беше разкъсана, а на рамото му червенееше кръв.

— Максимум! — извика отново.

Изражението на лицето му не беше гневно — беше нещо, което не можех да определя.

— Макс! Моля те! Всичко това беше изпитание! Не разбираш ли? Нямаше да ви се случи нищо ! Беше просто изпитание ! Трябва да ми повярваш — аз съм единственият, на когото можеш да вярваш! Моля те! Върнете се — ще ти обясня всичко!

Изгледах го. Човекът, спасил живота ми преди четири години, научил ме на всичко, което знам, моята утеха в трудни моменти, опората ми, за да продължа напред. Колко ли пъти беше прибирал косата ми, за да не влезе в купата със закуска? Беше ми почти като баща.

— Няма да стане — казах уморено.

После размахах криле и ги оставих да ме понесат нагоре, към семейството, което ме чакаше.