Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Във времената, когато все още имахме стаи. Въздъхнах. Не мисли за това.

В следващия миг се задавих. Струва ми се, че успях да издам някакъв звук, след което зад клепачите ми изригна ослепителна, зашеметяваща болка.

— Макс? — изпищя Ръч.

Не можех да мисля, да говоря, да се движа. Крилете ми се отпуснаха като хартия и полетях надолу като камък.

Това беше чудовищно тревожно.

Пак.

От очите ми рукнаха сълзи. Стиснах глава с ръце, защото болката вътре щеше да пръсне черепа ми. Единствената ми полусъзнателна мисъл беше: Моля ви, оставете ме да се размажа — може би непоносимата болка ще спреспреСПРЕ.

Силните, жилести ръце на Зъба ме подхванаха и усетих, че отново се издигам. Крилете ми висяха смачкани помежду ни, но това беше без значение — вълнуваше ме единствено усещането, че мозъкът ми се е превърнал в космически взрив от несекваща агония. Силите на съзнанието ми стигаха само колкото да се засрамя от звука на собствените си жалки стонове.

В този миг бих дала всичко, за да умра.

Не знам колко време ме носи Зъба. Бавно — много бавно, — болката утихна. Почти успях да отворя лекичко очи. И да преглътна. Предпазливо свалих треперещите си ръце от главата. Искрено вярвах, че ще видя в шепите си парчета кост от черепа ми.

Премигах срещу Зъба. Беше ме приковал с тъмните си очи и все така летеше — въпреки че носеше и мен.

— Братче, тежиш цял тон — каза. — Какво яде? Камъни?

— Да, и бяха по-меки от главата ти — изхриптях аз.

По устните му едва пробяга усмивка. Явно се беше притеснил доста.

— Макс, добре ли си?

Ръч беше уплашена и изглеждаше още по-малка.

— Ъхъ — успях да измуча. Току-що получих удар или нещо подобно.

— Намери къде да кацнем — казах на Зъба. — Моля те.

Около час по-късно прецених, че съм се оправила. Въпросът беше от какво ?

Бяхме направили бивак за нощта.

— Ей, какви ги вършите! — казах. — Разчистете още храстите, иначе ще запалим цялата гора!

— Май вече си се съвзела — измърмори Зъба и ритна няколко сухи клона встрани от огъня, който Иги се опитваше да запали.

Хвърлих му един поглед, след което заедно с Ръч и с Ейнджъл оградихме купчината съчки с големи камъни. Сигурно ще попитате защо бяхме поверили кибрита на слепеца в ятото. Ами, защото го биваше в тези работи. Във всичко, свързано с огъня — клади, взривове, фитили, бомби, факли… — Иги беше точният човек. Умение, което имаше както плюсове, така и минуси.

Двайсет минути по-късно вече проучвахме кои храни стават за печене на шиш.

— Всъщност не е лошо — обяви Газопровода и отхапа от сгърченото парче салам на шиша си.

— С бананите не става — предупреди ни Ръч мрачно и изтръска слузестата маса в храстите.

— Вкусотия! — изсумтях аз и лепнах една ръжена бисквита върху шоколадово-желирания сандвич, който бях съградила на коляно. Отхапах и в устата ми се разля вкусът на блаженството.

— Тук ми харесва — рече Газопровода доволно. — Все едно сме на летен лагер.

— По-скоро клетен лагер — рече Зъба. — Специално за мутанти.

Подритнах крака му с кубинка.

— Не е толкова зле. Направо си е хубаво.

Зъба ме изгледа, сякаш за да измърмори: „Щом така казваш“, и обърна бекона си над огъня.

Изтегнах се и облегнах глава на навития на топка суичър. Време за почивка. Нямах представа на какво се дължеше болката, но в момента бях добре и не ми беше до тревоги.

Ама че лъжа! Коленете ми буквално се тресяха. Бях наясно, че „учените“ в Училището си играеха с огъня с тези комбинации на ДНК от различни създания. Като цяло след време кръстосаните гени ставаха нестабилни и организмът просто… се самоунищожаваше. С останалите от ятото бяхме ставали свидетели на това милион пъти — съчетанието между куче и заек беше пълен провал. Както и комбинацията между овца и макак. Експериментът между котка и мишка беше произвел огромна, зла и изключително пъргава мишка, която обаче не можеше да яде нито зрънца, нито месо. И умря от глад.

Дори и Заличителите, които принципно се считаха за успех, имаха недостатък — продължителността на живота. Развиваха се от зародиш до бебе за пет седмици, а от бебе до младеж — за около четири години. Отслабваха и умираха на около шестгодишна възраст. Но непрекъснато ги усъвършенстваха.

А ние? Колко време щяхме да издържим ние? Доколкото ми беше известно, бяхме най-дълго оживелите рекомбинанти, създадени в Училището.