Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Амниоцентеза? — политах аз, а по гръбнака ми пробяга зловеща тръпка.

— Да — отвърна Ейнджъл. — Точно това. Някак са сложили птичите гени в нас.

— Разбирам. Продължавай — подканих я. Щях да им обясня след това.

— И така, при раждането ни лекарите ни дали на Училището — продължи Ейнджъл. — Чух… чух, че казали на родителите на Ръч, че тя е мъртва. Което е лъжа.

Ръч се разхлипа и големите й кафяви очи плувнаха в сълзи.

— Значи съм имала майка и баща — прошепна тя. — Истински родители.

— А майката на Иги…

Иги застина. Целият в слух, не искаше да изпусне и една дума от устата на Ейнджъл.

— …е мъртва — довърши тя и си пое дъх разтреперана. — Починала при раждането му.

Потресаващата скръб на лицето на Иги беше ужасяваща гледка. Не знаех какво да направя, какво да му кажа. Просто исках да премахна болката, която изпълваше всички ни.

— А ние? — попита Газопровода. — Как са се докопали до нас двамата? През две години?

Ейнджъл избърса очи.

— Нашите родители ни дали на Училището по собствено желание — каза тя и слабите й рамене отново се разтресоха от плач.

Газопровода зяпна безпомощно и се опули.

— Моля?

— Искали да помогнат на Училището — успя да промълви Ейнджъл между хлиповете. — Дали им разрешение да ни сложат птичите гени. И ни оставили там за пари.

Сърцето ми се късаше. Газопровода геройски се опита да запази самообладание, но в крайна сметка беше просто малко момче. Долепи се до мен, захлупи лице в ризата ми и избухна в сълзи.

— А чу ли нещо за мен? Или за Макс?

Зъба белеше кората на една пръчка. Гласът му звучеше равнодушно, но беше стегнал рамене, а лицето му беше изопнато.

— Казали на майка ти, че си мъртъв, като при Ръч — каза Ейнджъл. — Още нямала двайсет години. За баща ти не знаеха нищо. Но на майка ти казали, че си умрял.

Зъба строши на две пръчката, която държеше, а кокалчетата на ръцете му побеляха в мрака. В тъмните му очи проблесна болка. Болка и тъга. И отражението на огъня.

Прокашлях се.

— Ами аз?

Винаги си бях мечтала, че имам майка. Дори… това е толкова срамно, че никога не бих признала, че съм го казала… дори се бях надявала, че един ден тя ще се появи. И че ще бъде прекрасна и ще се омъжи за Джеб . И ще се грижи за всички ни. Да, знам. Жалка история, нали?

Ейнджъл премигна насреща ми.

— За теб не чух нищо, Макс. Нищо. Съжалявам.

— Не мога да повярвам! — оповести Газопровода за тридесети път. — Да се откажат от нас! Това са болни хора. Болни изверги. Радвам се , че не ги познавам.

— Съжалявам, Гази — казах и аз за тридесети път и разрових дълбоко съзнанието си за последните капки търпение.

Съчувствах му искрено, наистина искрено, но силите ми се бяха изчерпали преди около тринайсет пъти.

Все пак разроших гладката му мека коса и го прегърнах през раменете. Сълзите бяха набраздили мръсното му лице със следите си. Така ми се искаше просто да се върнем в къщата в планината… Заличителите обаче знаеха за нея — вече я бяха нападнали. Никога нямаше да се върнем, но в момента имах нужда да оставя Гази под горещия душ, след което да го сложа в леглото му.

С тези дни обаче беше свършено.

— Ейнджъл? Стана късно, мъниче. Защо не опиташ да поспиш? Всъщност добре е всички да си легнем по-рано.

— И аз също лягам — каза Ръч с глас, все още дрезгавеещ от плача. — Искам този ден да свърши.

Премигнах. Това беше най-краткото изречение, което беше казвала някога.

Шестимата се събрахме в кръг. Вдигнах левия си юмрук, Зъба сложи своя отгоре му и останалите последваха примера му. След това потупахме юмруците на останалите с дясна ръка.

Винаги го правим, независимо къде сме. Навик.

Ейнджъл се сви на мястото си. Завих я с моя суичър. Газопровода легна до нея, след него и Ръч. Клекнах до нея и оправих яката около шията й.

Почти винаги си лягам последна — вероятно искам да се уверя, че останалите са заспали. Заех се да оградя огъня. Зъба реши да ми помогне.

— Може пък ти все пак да си се излюпила.

Шестимата имахме навика да се закачаме, че сме се излюпили от яйца.

Изсмях се сухо.

— Да. Може. Или да са ме намерили в някоя леха със зеле.

— В някаква степен имаш късмет — добави той тихо. — Да не знаеш е по-добре.

Не беше приятно, че винаги успяваше да прочете мислите ми, при това, без да има телепатични способности.

— Така всички възможности са отворени — продължи. — В твоя случай би могло да е по-зле, но би могло да е и далеч по-добре.