Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Зъба задържа за доста дълго безизразния си поглед върху мен, след което вдигна рамене и даде знак на Газопровода да излети. Той го послуша неохотно, а останалите го последваха.

— Първо ти — каза Зъба и посочи с палец нагоре.

Стиснах зъби и се изправих на крака. Затичах се неуверено, разперих криле и подскочих във въздуха, готова за нова експлозия от болка. Такава обаче не последва. Все пак усещането, че мога да падна, остана. Помислих си, че ще е ужасно, ако се случи от високо.

— Добре ли си? — попита Ръч, щом полетяхме.

Кимнах.

— Помислих за мама и татко — рече тя.

Светлокафявите й криле махаха в синхрон с моите. Разминавахме се леко само в долния край на маха.

— Обзалагам се… Ако преди единайсет години са мислели, че съм умряла, се обзалагам, че сега ще се зарадват много да ме видят, нали? Ако през цялото това време са си мечтали как се връщам с тях у дома и раста пред очите им… значи много ще се радват да ме видят, нали?

Не казах нищо.

— Освен… — вдигна вежди тя. — Искам да кажа… Вероятно не съм точно такава, каквато са си ме представяли. А? Не че вината е моя или нещо такова, но все пак… аз имам криле .

Да — казах си наум.

— Може и да не ми се зарадват с тези крила и с всичките ми особености — продължи Ръч, а гласът й заглъхна. — Вероятно ще искат нормална дъщеря. Аз обаче не съм нормална — може и да не поискат да се върна при тях. Какво мислиш, Макс?

— Не знам, Ръч — отвърнах. — Но ми се струва, че ако са твои родители, би трябвало да те обичат независимо каква си, дори и да се различаваш от останалите.

Ела ме беше приела такава, каквато съм — с крилете, с особеностите, с всичко. А доктор Мартинес щеше завинаги да си остане олицетворение на идеалната майка. Тя също ме беше приела.

В гърлото ми заседна буца и се опитах да не се разплача. Не ми ли стигаха толкова емоции за една сутрин, изругах под сурдинка. Преди време бях чула Ейнджъл да ругае като моряк, след като удари пръста на крака си, и бях решила да внимавам с приказките. Само това ми липсваше — шестгодишен мутант с мръсен език.

Спомних си как с Ела и майка й правихме курабийки с шоколад. Ние си ги приготвихме. Ей така, с един пакет брашно и няколко яйца. Не готови курабийки, дори не готово тесто. Уханието им, докато се печаха, беше не-ве-ро-ят-но. Ухаеше на… на дом. Ухание на истински дом.

Не бях яла по-вкусни курабийки в живота си, по дяволите.

— Боже мой — прошепнах при вида на светлините под нас.

Почти целият град Ню Йорк се намира в единия край на дълъг тънък остров, наречен Манхатън. Очертанията му бяха пределно ясни, тъй като извън тях земята мигом помръкваше. Артериите на града бяха обрамчени от ленивите перлени нанизи на уличните лампи. Имах чувството, че във всеки прозорец на всяка сграда грееше по една лампа.

— Тук има много хора — приближи се Зъба до мен.

Знаех какво си мисли — всички имахме склонност към клаустрофобия и параноя, когато бяхме сред много хора. Не само че Джеб непрекъснато ни повтаряше да не общуваме с никого по каквато и да било причина, а и винаги съществуваше рискът някой непознат изведнъж да се преобрази в Заличител.

— Божичко, божичко — повтаряше Ръч развълнувано. — Хайде да слизаме! Искам да мина по Пето авеню! И да ходя по музеи! — Обърна се към мен с грейнало от нетърпение лице: — Останаха ли ни някакви пари? Може ли да си купим нещо за ядене? И да влезем в някой магазин?

— Имаме малко пари, да — отвърнах аз. — Колкото да си купим нещо за ядене. Но не забравяйте, че сме тук, за да открием Института.

Ръч кимна, макар че явно половината от думите ми бяха минали покрай ушите й.

— Какъв е този звук? — попита Иги и се заслуша. — Музика. Под нас звучи музика? Защо я чуваме чак тук, горе?

Долу Сентръл парк представляваше голям и относително тъмен правоъгълник. На поляна в единия му край видях огромна тълпа хора, осветени от мощни прожектори.

— Предполагам, че има концерт — отговорих на Иги. — В парка. Концерт на открито.

— Ау, че хубаво! — обади се Ръч. — Може ли да идем? Моля те, Макс, моля те! Истински концерт!

Ако въобще беше възможно човек да подскача нагоре-надолу, докато лети, Ръч го постигна.

В парка беше доста тъмно. Долу имаше стотици хиляди хора. Дори и Заличителите биха се затруднили да ни открият в подобна блъсканица. Взех делово решение.

— Да. Трябва да се постараем да кацнем точно зад прожекторите, за да не ни видят.