Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Което ме подсети — бяхме тук, за да намерим Института, каквото и да представляваше той. Съвсем скоро може би щяхме да научим кои сме, откъде идваме, какво точно се беше случило с нас.

Потърках уста с ръка. Определено се притеснявах, а долавях и първите признаци на главоболие. Ръч, Газопровода, Ейнджъл и Иги обаче се забавляваха искрено. Ръч описваше всичко на Иги, смееха се и тичаха наоколо. Като нормални деца. Разбира се, ако не броим крилете, свити на гърба им, и всичко останало.

— От това място ме побиват тръпки — каза Зъба.

— И теб ли? Аз направо ще превъртя — признах си. — Какви спомени само! А и ме мъчи… — понечих да кажа „главоболие“, но реших да не се оплаквам, защото не исках Зъба пак да заопява, че трябва да ида на лекар. — …неустоимо желание да освободя животните.

— Да ги освободиш от какво? — попита той сухо.

— Просто да са на свобода , да избягат — отговорих.

— На свобода посред Манхатън? — отбеляза той. — Свободни да живеят без защита, без хора, които да им дават храна, без никаква представа как да се грижат сами за себе си? Тук им е по-добре. Освен ако нямаш намерението да отлетиш до Гренландия с бяла мечка на гръб.

Понякога логиката може да бъде изключително досадна наука. Стрелнах Зъба с поглед и отидох да събера останалите.

— Може ли вече да тръгваме? — Опитах се да не звуча жалка. Не подобаваше на водач. — Просто искам… да се махна оттук.

— Виждаш ми се позеленяла — заяви Газопровода заинтригувано.

Действително беше започнало да ми се гади.

— Да. Може ли да тръгваме, преди да повърна пред всички тези невинни дечица?

— Насам — каза Зъба и посочи голям процеп между две изкуствени скали. Водеше към алея, явно за служителите — беше преградена с въже и пустееше.

Успях да стигна дотам, без да падна, да се разпищя или да повърна. Какъв напредък.

— Знаете ли какво му харесвам на Ню Йорк? — започна Газопровода, докато шумно мляскаше своя кашер 19 19 Кашер (англ. kosher) — термин, който обозначава чистата, годна за консумация храна според еврейския канон. В САЩ традицията да се консумира подобна чиста храна е преминала отвъд религиозните и етнически граници и е масово разпространен навик. — Бел. прев. хотдог. — Пълно е с хора, които са далеч по-странни от нас.

— Значи се вписваме, така ли? — попита Иги.

Погледнах го. Сладоледът, който ближеше, беше като умалено негово копие — тънка, издължена фунийка и ванилов вкус. Вече надхвърляше метър и осемдесет — не лошо постижение за четиринайсетгодишен младеж. Винаги бях смятала, че заради ръста, бледата кожа и светлата червеникаворуса коса той се набива на очи най-много от шестима ни. По широкия нюйоркски булевард около нас обаче крачеха убийствено красиви супермодели, пънкари, готик типове, рокери, покрити в кожа, костюмари, студенти, хора от всяко кътче на света… Ами да, шестте деца с издути якета, опърпани дрехи и съмнителна хигиена наистина не се забелязваха.

— Горе-долу — казах. — Разбира се, това няма да ни спаси от Заличителите.

Механично огледах околността на триста и шейсет градуса, за да проверя за неприятности.

— Като стана дума за тях — намеси се Зъба, — явно си имаме работа с версия 6.0.

— И аз си мислех същото — потвърдих. — Реколтата тази година има по-човешки вид. Има и жени. Което е неприятно.

Докато говорех, изучавах лицата на минувачите в търсене на следи от животинско хладнокръвие, зло пламъче в очите, сурово стиснати челюсти.

— Да. Всички знаем колко кръвожадни са жените. И се бият нечестно — каза Зъба.

Вдигнах очи. Ама че шегобиец!

— Искам едно бурито 20 20 Бурито — подобна на дюнера мексиканска бърза закуска, популярна в САЩ. — Бел. прев. ? — примоли се Ръч, когато наближихме поредния уличен търговец. Обърна се към мен и заподскача назад по тротоара. — Какво е „ниш“? Нали може да изям едно бурито?

— Книш — поправих я аз. — Нещо като пържено квадратно парче картофено пюре.

Оглеждах всяка сграда — без да знам какво търсех. Нима очаквах голяма табела с надпис „Института“?

— А какво е „кисело зеле“? — попита Ейнджъл.

— Не ти трябва да знаеш — отговорих. — Повярвай ми.

Купихме по едно горещо увито във фолио бурито за всеки.

— Прекрасно е да можеш да си купуваш храна ей така, докато ходиш по улицата — заяви Ръч доволно. — На всеки две пресечки някой продава нещо за хапване. Има и закусвални. Обожавам закусвалните! Навсякъде са! Накъдето и да се обърне човек, е заобиколен от всичко, от което се нуждае — храна, банки, спирки на метрото, автобуси, яки магазини, сергии с плодове направо на улицата. Това е най-страхотното място на света, казвам ви! Дали да не се преместим тук за постоянно?