Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Настигаха ни.

— Бягайте! — казах.

И шестимата можехме да надбягаме повечето възрастни, но Заличителите също бяха генетично усъвършенствани. Не намерехме ли изход, бяхме свършени.

Преследвачите ни станаха трима — появи се още един красавец. Подтичваха леко и скъсяваха разстоянието помежду ни.

Алеите се вливаха една в друга, като ту се стесняваха, ту се разширяваха. Непрекъснато трябваше да отскачаме от пътя на колоездачи и кънкьори, които се движеха твърде бързо, за да ни избегнат.

— Четирима са — обяви Зъба. — По-бързо, банда!

Ускорихме ход. Бяха на около двайсет метра зад нас. На красивите им лица грееха мазни усмивки.

— Шестима! — казах.

— Прекалено бързи са — констатира Зъба очевидното. — Дали да не полетим?

Прехапах устни и стиснах ръката на Ейнджъл още по-здраво. Какво да правим, какво да правим? Приближаваха все повече и повече…

— Вече са осем! — каза Зъба.

— Наляво! — каза Иги.

Безпрекословно всички рязко свихме наляво. Нямах никаква представа как беше разбрал какво ще намерим там.

Алеята внезапно свърши в нещо като площадче, по чиято периферия улични продавачи предлагаха какво ли не. Пред групата тухлени сгради отляво голямо множество деца чакаха да преминат през метален портал.

Мярнах една табела: „Зоопарк «Сентръл парк»“.

— В тълпата! — прошепнах.

Ловко се смесихме с групата деца. Зъба, Иги, Ръч и аз приклекнахме, за да изглеждаме по-ниски, и се запромъквахме към средата на множеството, за да сме заобиколени отвсякъде с деца. Присъствието ни явно не смущаваше останалите — към двеста чакаха да влязат през портала.

Потиснах желанието си да измуча като крава и надникнах през рамото на едно момиче. Заличителите се бяха разпръснали и се оглеждаха за нас с ядосан вид.

Един от гадовете се опита да мине покрай полицая на портала на зоопарка, но онзи застана на пътя му.

— Днес пускаме само ученици — чух гласа му. — Достъпът за възрастни е ограничен. Вие сте придружител? Така ли? Да видя пропуска ви.

Заличителят изръмжа глухо, отстъпи и се върна при останалите. Ухилих се — спрян от нюйоркско ченге. Да живеят униформите!

Стигнахме портала — моментът на истината.

И ни пуснаха!

— Минавайте, минавайте — мърмореше човекът на портала и ръкомахаше, без дори да ни поглежда.

Щом влязохме, се отделихме от останалите, изчакахме малко и плеснахме ръце една в друга.

— Яко! — каза Газопровода. — Само за ученици! Да! Това място ми харесва!

— Зоопарк! — възкликна Ръч.

Направо трепереше от вълнение.

— Винаги съм мечтала да вляза в зоопарк! Чела съм за тях, гледала съм предавания. Това е върхът! Благодаря, Макс.

Заслугата, че се бяхме озовали тук, не беше моя, но се усмихнах и кимнах — Макс великодушната.

— Хайде, да влезем по-навътре — каза Иги притеснено. — Да се отдалечим повече от тях. Майко мила, това лъв ли беше? Нали е в клетка?

— Намираме се в зоопарк , Иги — рече Ръч, хвана го под ръка и го поведе. — Всички са в клетки.

Както бяхме и ние неотдавна.

— Леле, гледайте! Бяла мечка!

Газопровода залепи лице на стъклената преграда и се втренчи в огромната бяла мечка, която плуваше нехайно в басейна си. Бяха пуснали във водата един празен варел вместо играчка и в момента тя го буташе насам-натам.

Ще го кажа направо: досега не бяхме виждали подобни животни. Не и на живо. Нашето детство не беше низ от екскурзии и неделни излети с родителите ни. Това беше непознат чуден свят, в който децата се разхождаха спокойно из зоопарка, животните живееха в широки хубави ограждения, без да подлежат на генетични опити, а ние бяхме свободни, без да сме оплетени в жиците на електрокардиографа и гривните за кръвно налягане.

Беше върховно.

Да вземем тази мечка. Всъщност две мечки. Една голяма, главна мечка, и една по-малка — резервна. Ограждението им беше доста широко, с гигантски камъни, огромен басейн и играчки за забавление.

— Братче — обади се Газопровода замечтано. — Как ми се иска да имам басейн!

Ей, ало? А защо не къща? И безопасност? И достатъчно храна?

Тези неща бяха също толкова недостижими, колкото и басейнът. Пресегнах се и стиснах Гази за рамото.

— Да, би било страхотно — съгласих се.

Всички тези животни — въпреки че бяха затворени в ограждения, вероятно отегчени до смърт, може би самотни, — все пак бяха в по-добро положение от нас в Училището. Бях нащрек, в плен на гнева и тревогата, все още напомпана с адреналин след гонитбата със Заличителите. Животните ми навяваха твърде много спомени за ранното ми детство, когато живеех в малка клетка и не можех дори да се изправя в нея.