— Със сигурност ще улесним Заличителите — казах аз. — Няма да се налага да ни дирят в нищото.
Ръч повдигна вежди, а Ейнджъл ме хвана за ръка.
— Но си права, Ръч — рекох, разкаяна, че съм попарила ентусиазма й. — Разбирам какво имаш предвид.
Всичко, за което говореше, обаче струваше пари, а нашите бяха на привършване. А и имахме мисия.
Изведнъж заковах на място, сякаш ме бяха побили в земята.
Зъба измери лицето ми с поглед.
— Пак ли болката? — попита притихнало и се огледа, сякаш планираше къде да ме заведе, ако внезапно се сгърча.
Поклатих глава и вдъхнах дълбоко.
— Курабийки!
Той ме изгледа тъпо.
Завъртях се в търсене на източника на аромата. Майчице. Точно пред нас се мъдреше червената витрина на магазин. „Мисис Филдс“, по-точно. По улицата се носеше миризмата на пресни, току-що извадени от фурната курабийки. Ухаеше на къщата на Ела… на безопасност, на дом.
— Искам курабийки — обявих и дръпнах Ейнджъл след себе си в магазина.
Бяха страхотни.
Но не можеха да се сравняват с домашните.
— Е, какъв е великият план за откриването на Института? — попита Иги.
— Уморих се от това ходене — обади се Ръч. — Не може ли да поседнем за малко?
Без да дочака отговор, тя се свлече на широките каменни стъпала пред някаква сграда. Облегна глава на ръцете си и затвори очи.
— Хм…
Просто да обикаляме, докато не го видим , не звучеше като особено убедителен отговор. Иги обаче беше уцелил в десетката — не знаех как да намерим Института. Не знаех как изглежда, не знаех дори дали изобщо се намира в рамките на града.
Газопровода и Ейнджъл седнаха до Ръч. За пореден път се изумих какви сладки деца бяха — за мутанти.
— Да погледнем в някой телефонен указател? — предложи Зъба. — От време на време ги има 21 21 В САЩ уличните телефони имат и телефонни указатели. — Бел. прев.
.
— Да, не е лоша идея — отвърнах, ядосана, че не мога да измисля нищо по-добро.
Трябваше ни някаква информационна система — например компютър, в който да проникнем. Загледах се в един от двата големи мраморни лъва пред сградата. Много претенциозно.
Мигнах и лъвовете станаха четири, сякаш образите им се наложиха един върху друг. Зверовете заиграха пред очите ми, а аз разтърсих глава. Мигнах повторно и всичко отново стана нормално. Усетих тежест в гърдите си — мозъкът ми отново отказваше.
— Е, какво ще правим? — попита Иги.
Да, водачо. Води.
Скована от притеснение, че главата ми може да избухне всеки момент, се зачудих мога ли някак да отложа отговора си. Вдигнах поглед към сградата пред нас. Имаше си име. И то беше „Обществена библиотека по хуманитарни и социални науки — Ню Йорк“. Аха. Библиотека.
Кимнах към сградата.
— Ще започнем оттук — рекох делово и плеснах два пъти с ръце като знак към малките да стават. — Предполагам, че вътре ще имат компютри, бази данни…
Краят на изречението увисна недовършено, а аз тръгнах целенасочено нагоре по стълбите. Ръч, Гази и Ейнджъл ме последваха.
— Как го прави? — чух Зъба да пита Иги.
Вътре в библиотеката беше страхотно. Никой от нас не беше попадал на подобно място, така че се оглеждахме като прости селянчета — каквито и бяхме.
— Мога ли да ви помогна? — рече един млад мъж, седнал зад полиран дървен плот. Погледът му беше леко неодобрителен, но явно нямаше намерение да изтръгне гръкляна на някой от нас, затова реших, че не е Заличител.
— Да — пристъпих напред.
Опитах се да си придам сериозен обигран вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишен мутант, който никога не е попадал в библиотека.
— Бих желала да потърся информация за един институт, който, мисля , е в Ню Йорк — засиях насреща му с наистина лъчезарна усмивка и той премигна. — За съжаление, не знам цялото му име, нито къде точно в града се намира. Мога ли да ползвам някакъв компютър за подобна справка? Или някаква база данни?
Мъжът ни огледа един по един. Ейнджъл пристъпи до мен, хвана ме за ръка и му се усмихна сладко като… ами, да, като същинско ангелче 22 22 Игра на думи — името „Ейнджъл“ буквално означава „ангел“. — Бел. прев.
.
— На четвъртия етаж — каза мъжът след кратка пауза. — В залата до главната читалня има компютри. Безплатни са, но трябва да се запишете.
— Благодаря ви много — отвърнах и отново се усмихнах.
Изнесохме се към асансьорите.
Газопровода натисна четворката.
— Каква омайница само — обади се Зъба, без да ме поглежда.
Читать дальше