Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Иги първи усети метрото.

— Пазете се от релсите — каза той и застина, за да го хвана под ръка.

Наредихме се покрай гнусната влажна стена и се долепихме максимално близо до нея.

След тридесет секунди влакът профуча толкова бързо, че въздушното течение ни засмука към него. Затиснах Ейнджъл с коляно — струята спокойно можеше да я вдигне от мястото й.

— Е, това си беше доста стряскащо — заключих аз, след като предпазливо се отлепихме от стената.

— Кой е там?

Гласът беше враждебен, агресивен и дрезгав, сякаш в последните петдесет години собственикът му беше пушил цигара след цигара. Може би беше така.

Продължихме напред нащрек, с леко надигнати криле — в случай, че се наложеше рязко да полетим във въздуха.

— Никой — викнах убедително на завоя на тунела.

— Уха! — сепна се Газопровода.

Пред нас се разкри град. Малък опърпан град в подземията на Манхатън. Просторната бетонна пещера беше изпълнена с групички хора. Таванът беше висок колкото три етажа, изпъстрен с нарисувани сталактити и капки влага.

Няколко мръсни лица се обърнаха към нас и някой каза:

— Не са ченгета. Деца са.

Забравиха ни, загубили интерес, с изключение на една жена, която сякаш беше нахлузила поне пет ката дрехи.

— Имате ли храна? — изръмжа тя.

Ръч безмълвно извади от джоба си един книш, увит в салфетка, и й го подаде. Жената го подуши, огледа го, след което се обърна с гръб към нас и започна да дъвче.

Тук-таме из помещението имаше двесталитрови варели, в които хората бяха наклали огньове. Пролетната нощ беше топла, но огньовете осигуряваха единствената светлина наоколо и пропъждаха усойната влага, която пълзеше около краката ми.

Това беше друг свят, свят на бездомници, на хора, които не се вписваха никъде другаде, на бегълци… Видяхме група деца, които изглеждаха горе-долу на наша възраст.

Осъзнах, че главата ме боли. Главоболието беше започнало да се засилва от началото на вечерта. Исках единствено да поспя.

— Ей там — посочи жената с книша.

Проследихме жеста й и видяхме тясна бетонна козирка, вградена в стената. Беше дълга десетки метри, осеяна със спящи и седящи хора, маркирали територията си със стари одеяла и кашони. Жената ни беше посочила една десетметрова отсечка, която явно беше свободна.

Погледнах Зъба, а той вдигна рамене. Не беше като в парка, но поне беше сухо, топло и в някаква степен безопасно. Изкатерихме се на козирката, като аз избутах Ейнджъл. Обърнахме гръб на стълпотворението, събрахме юмруци и ги потупахме два пъти. Почти на мига Ръч легна и положи глава на ръцете си.

Двамата със Зъба седнахме на бетона и облегнахме гръб в стената. Отпуснах глава и започнах да разтривам слепоочията си.

— Всичко наред ли е? — попита Зъба.

— Да — измърморих. — Утре ще съм по-добре.

— Легни да поспиш — каза той. — Аз ще поема първата стража.

Усмихнах му се с благодарност и не след дълго потънах дълбоко, дълбоко, дълбоко в сън. Нямах представа как щяхме да разберем кога е сутрин.

Експлозията в мозъка ми ме връхлетя отново, докато спях.

Сънувах, че се разхождам безгрижно в поле с жълти цветя като в безумна реклама за шампоан, след което рязко се озовах в седнало положение, стиснала глава в ръце с една-единствена мисъл в ума: смъртта най-сетне ме беше намерила и този път нямаше намерение да ме остави.

Дишах насечено, със съскане. Черепът ми заплашваше да се пръсне от пристъпите на пронизваща болка. Чух, че стена.

Моля те, нека свърши бързо — примолих се на Бог. — Моля те, сложи края, края, края — сега. Моля, моля, моля.

— Макс? — ниският глас на Зъба до ухото ми успя да премине през вълните агония.

Не можех да отговоря. Лицето ми лепнеше, мокро от сълзи. Ако бях на ръба на някоя скала, щях да се хвърля от горе, без да се замисля. И без да разперя криле.

През ума ми минаваха неразбираеми образи, от които взе да ми се гади. Сетивата ми бяха под кръстосан огън от картини, думи, звуци. Някакъв глас говореше неразбрано. Може би моят.

Сякаш отдалеч усетих ръката на Зъба на рамото си, но беше все едно гледам филм — действието нямаше никаква връзка с онова, което изпитвах. Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, след което усетих вкуса на кръв — бях прехапала устна.

Кога щях да видя прословутия тунел със светлина в края, за който говореха всички? В чийто край щяха да ме чакат усмихнати хора с протегнати ръце? Нима децата с криле не отиваха в рая?