Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

А това не е лесно.

— Знам, че си учудена — каза той с усмивка. — Ела, искам да поговорим.

Отключи вратата на клетката ми и я отвори. За наносекунда планът ми за действие се оформи в главата ми — а именно, никакво действие. Щях единствено да слушам и наблюдавам. Да приемам, без да предавам.

Вярно, не беше шедьовър, но все пак беше някакво начало.

Бавно изпълзях от клетката. С мъка изпънах схванатите си мускули. Не хвърлих и един поглед към останалите от ятото, когато минах покрай тях, но вдигнах дясната си ръка зад гърба си с два събрани пръста.

Това беше знакът ни за „Чакай“.

Джеб ни го беше показал.

Джеб ме поведе покрай дълга маса с компютри, докато останалите се скриха от поглед. Една врата в далечния край на помещението ни отведе в по-малка и не толкова подобна на лаборатория стая, обзаведена с дивани, маса и столове, мивка и микровълнова печка.

— Седни, Макс, моля те — каза той и посочи един стол. — Ще направя горещ шоколад.

Каза го небрежно, със съзнанието, че го обожавам — сякаш бяхме в кухнята у дома.

— Макс, трябва да призная, че наистина се гордея с теб — продължи той и сложи чашите в микровълновата. — Просто е невероятно колко добре се справи. Всъщност не е невероятно — бях сигурен, че ще е така. Но при вида ти, толкова силна и уверена, толкова добър водач, мога само да се изпълня с гордост.

Микровълновата изписука и той сложи горещата напитка пред мен. Намирахме се в свръхсекретна лаборатория посред Долината на смъртта, на чието място във всяка официална карта беше нанесена абсолютна пустош, и въпреки това той извади отнякъде два желирани бонбона и ги пусна в чашата ми.

Не отлепях поглед от него, пренебрегвайки горещия шоколад, от който стомахът ми закъркори.

Той замлъкна в очакване да му отговоря и седна на стола срещу мен. Наистина беше Джеб — умът ми най-сетне прие неоспоримата истина. Тънкият розовеещ белег на челюстта му, леко изкривеният нос, малката бенка на дясното му ухо… Не беше злият му брат близнак. Той беше злодеят.

— Сигурно имаш много въпроси — продължи той. — Не знам откъде да започна. Много… Много съжалявам за всичко това. Иска ми се да можех да ти обясня… да ти бях обяснил преди две години, поне на теб, ако не на другите. Де да можех да опиша какво ли не бих дал, за да те накарам да се усмихнеш отново.

Опитай с главата си, набучена на кол.

— Но с времето всичко ще се подреди, Макс, и ти сама ще разбереш случващото се. Казах го и на Ейнджъл. Казах й, че всичко е изпитание, дори в моментите, когато не го осъзнаваме. И че понякога човек трябва да направи онова, което се очаква да направи, със съзнанието, че всичко ще се изясни по-късно. Всичко това беше едно изпитание.

Махна неопределено с ръка, сякаш за да обхване целия ми живот.

Седях на стола и мислех… че суичърът ми е покрит с кръв. Че лицето ме боли. Че отново бях гладна — каква изненада . И че никога не бях изгаряла от по-силно желание да убия някого — дори и миналото лято, когато Иги беше накъсал единствените ми любими панталони, които не бяха втора употреба, за да направи достатъчно дълъг фитил и да взриви нещо си от петдесет метра.

Мълчах, а лицето ми беше безизразно.

Той ме погледна, после се обърна към затворената врата.

— Макс — в гласа му се появи нотка на настойчивост. — Макс, след малко едни хора ще дойдат да говорят с теб. Първо обаче искам да ти кажа нещо.

Че си въплъщение на дявола?

— Нещо, което не можех да ти кажа по-рано и за което се надявах да имам време да те подготвя по-нататък.

Огледа се, сякаш за да се увери, че никой не ни слуша. Явно беше забравил всички уроци по шпионство — скрити микрофони, топлинни сензори, които проникват през стени и устройства за подслушване от разстояние, които можеха да уловят кихащ плъх от близо километър.

— Въпросът е там, Макс — продължи, а в очите му грееше феерия от сърцераздирателни чувства, — че ти си по-специална, отколкото съм ти казвал някога. Разбираш ли, има причина за създаването ти. И те запазихме жива с конкретна, специална цел.

Искаш да кажеш освен да проверите колко добре могат да се справят група безумни учени с това да втъкат птича ДНК в човешка яйцеклетка?

Той си пое дъх и се взря дълбоко в очите ми. Изпълнена с лед, заличих всички хубави спомени, които ме свързваха с него, всички моменти на смях и щастие, всяка мисъл, че ми беше като баща.

— Макс, тази причина, тази цел е: от теб се очаква да спасиш света .