Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Не си виновна ти — каза тя, след като прочете мислите ми.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от големи лилави петна. Огромна синина, жълто-зелена по краищата, покриваше половината й лице. Ейнджъл изглеждаше слаба и крехка като сухо листо, с кости, тънки като сламки. Мръсните й пера бяха немощно отпуснати.

Ръч и Зъба се намираха в отделни клетки в редицата срещу нас. Ръч беше пред срив — опитваше се да овладее страха си, но не й се отдаваше. Зъба седеше неподвижно, обвил колене с ръце. Когато видя Ейнджъл за първи път, й се усмихна, но през повечето време изглеждаше безизразен, отнесен, изолиран. Опитваше се да се затвори в себе си — единствената останала възможност за бягство.

— Съжалявам, Макс — прошепна Ейнджъл с тъга в очите. — Аз съм виновна за всичко.

— Глупости — казах.

Разбития ми и задръстен нос ме караше да звуча като ловеца от „Бъгс Бъни“.

— Можеше да се случи с всеки от нас. Вината за това, че ни заловиха със Зъба и Ръч, е моя .

Наоколо се носеше миризма на студен метал и дезинфектант, която пробуди ужасяващи спомени, заровени дълбоко преди много време. В ума ми проблясваха влудяваща ярка светлина, болка и страх. Най-сетне от носа ми не течеше кръв, но той все още ме болеше. Главоболието се беше завърнало — при това убедително — и в ума ми изникваха изключително странни образи. На какво се дължеше това ?

— Макс, трябва да ти кажа нещо — каза Ейнджъл и се разплака.

— Ш-шт — рекох й утешително. — Ще почака. Сега си почивай. Опитай да се посъвземеш.

— Не, Макс, важно е…

Отвори се врата и по балатума отекнаха тежки стъпки. На насиненото лице на Ейнджъл се изписа паника. В гърдите ми се надигна гняв, че имаше нещо, което може да изпълни едно малко момиченце с толкова страх.

Стегнах мускули, присвих очи и си придадох възможно най-свирепо изражение. Щяха да се разкаят за това, че бяха посегнали на Ейнджъл. Щяха да се разкаят, че изобщо се бяха родили .

Стиснах ръце в юмруци. Приклекнах в средата на клетката, готова да скоча върху човека, който щеше да я отвори, и да изтръгна гръкляна му. Първо щях да се заема с Ари, най-големия мръсник от всички.

Ейнджъл се беше свила на кълбо и плачеше тихичко. Душата ми се изпълни с ужас — какво, по дяволите, й бяха сторили? Адреналинът ми скочи бясно и просто подивях .

Два крака спряха пред моята клетка. Виждах краищата на бялата престилка, които стигаха до коленете.

Мъжът се наведе и надникна в клетката ми с угрижено, тъжно изражение.

Сърцето ми едва не спря. Паднах назад.

— Максимум Райд — каза Джеб Бачълдър. — Толкова ми липсваше.

Халюцинирам — помислих си замаяно. — Съзнанието ми се е отделило от тялото.

Всичко останало пред очите ми избледня. Виждах само Джеб, който ми се усмихваше през решетките на кучешката клетка.

Джеб беше единственият човек, когото някога бях чувствала като родител. Преди четири години той отвлече нас шестимата, спаси ни от този неистов кошмар и ни скри в къщата ни в планината. Научи ни как да летим — никога преди това не бяхме имали достатъчно пространство, за да го направим. Осигури ни храна и подслон и ни научи да оцеляваме, да се бием, да четем. Разказваше ни вицове, четеше ни приказки, позволяваше ни да играем на видеоигри. Готвеше ни обяд и ни слагаше по леглата вечер. Когато ме обземаше страх, си припомнях, че Джеб е с нас и ще ни пази, при което неизменно ми олекваше.

Преди две години Джеб изчезна.

Бяхме убедени , че са го убили. Убедени , че по-скоро би умрял, отколкото да разкрие местоположението ни. Че е загинал, за да ни предпази.

Джеб липсваше на всички ни — изгаряше ни ужасяваща, пронизителна, безмилостна болка, която просто нямаше край. Сякаш бяхме загубили майка си или баща си. Беше просто ужасно — в началото, след като не се беше прибрал у дома, а и след това, когато трябваше да приемем, че никога няма да го направи.

Жив или мъртъв, мислех за него като за моя герой. Всеки ден. В последните четири години.

А сега очите ми твърдяха, че той е един от тях . Че може би е бил един от тях през цялото време. Че всичко, което чувствах към него, е една прогнила гнусна лъжа.

Думите на Ейнджъл, страхът й, сълзите й — всичко доби смисъл. Тя знаеше.

Изгарях от желание да погледна нея, Зъба и Ръч, за да видя реакцията им, но просто не можех да му доставя това удоволствие. Обичта и доверието, които бях изпитвала към Джеб, се сринаха с гръм и трясък. На тяхно място изникнаха нови чувства, толкова силни и наситени с омраза, че се уплаших.