Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Така че ви записах на училище.

Моля-я-я?!

Зъба избухна в смях и изтърси:

— Ха-ха, за момент наистина ти повярвахме.

— Не се шегувам, Ник — каза Ан тихо. — Наблизо има много добро училище. Ще бъдете в пълна безопасност. Ще се запознаете с деца на вашата възраст, ще си общувате с тях. А и трябва да признаете, че образованието ви е, меко казано, повърхностно за годините ви.

Или твърдо казано просто липсва — помислих си аз.

— Училище? — каза Ръч. — Имаш предвид училище ?

Думата определено навяваше спомени.

— Истинско училище, където трябва да бъдем с други деца? — угрижи се Ейнджъл.

— Майчице мила — промърмори Тото под масата.

— Тръгвате в понеделник — отсече Ан и взе да събира празните чинии. — Утре ще взема униформите ви.

Униформи?

Безмълвно избутах стола от масата и с тежки стъпки стигнах до задната врата. Отворих я и се втурнах надолу по стъпалата. Затичах се и разперих криле. Вятърът ги изпълни, поде перата ми и с няколко плавни маха се понесох във въздуха, над овощната градина и над обора. Щом се издигнах достатъчно, пуснах гнева си на воля. Вдишах дълбоко, опитах се да си спомня как да полетя наистина бързо — и почти на мига го постигнах. Крилете ми се движеха като че от само себе си.

Да видим колко бързо мога да се разкарам оттук — помислих си мрачно и увеличих скоростта.

Бягството никога не помага — рече Гласът в главата ми.

— Да, обаче полетът помага — много!

Когато се върнах, Зъба ме чакаше до отворения прозорец. Подаде ми чаша вода, а аз я изпих на един дъх.

— Доста се забави — рече. — Докъде ходи? Ботсуана?

Усмихнах се сухо.

— Останах само минута, после трябваше да се връщам. Поздрави от Африка.

— Колко бързо летиш според теб?

— Над триста — отговорих. — Триста и трийсет? И четиридесет?

Той кимна.

— Тук всичко наред ли е?

Тръгнах по коридора към стаята си и се събух в движение. Къщата беше тъмна и притихнала. Часовникът ми показваше един и трийсет.

— Да. Успях да вкарам Гази във ваната, после Тото падна вътре. Ейнджъл внуши на Ръч да промени решението си коя книга да чете, а аз й се скарах.

Измерих го с поглед.

— Изглежда, си овладял положението.

— Справих се.

Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Зъба седна до мен.

— Не ти ли се прииска просто да не спираш? — попита. — Да не спираш и никога да не се върнеш?

Поех си въздух разтреперано.

— Да — прошепнах.

— Ан никога няма да заеме мястото ти, Макс — каза Зъба, вперил тъмните си очи в мен.

Повдигнах рамене, без да го поглеждам.

— Тя е просто… междинна станция — каза. Изглежда, напоследък се чувстваше по… ами, по-спокоен с мен. — Просто си почиваме, храним се, забавляваме се, след което ще планираме следващия си ход. Малките го знаят. Вярно, приятно им е, че не трябва да бягат и да спят по мрачни тунели. И че всяка вечер си лягат в едно и също легло. На мен също ми е приятно. И на теб. Ан се държи добре с тях — с нас — и това им харесва. Не ни се случва често да можем да си починем. Затова просто се наслаждават на мига, Макс. Ако не беше така, щеше да значи, че са толкова увредени, че не могат да бъдат спасени. От никого.

— Знам — прошепнах.

— Но знаят кой им спасява кожата всеки път — вече безброй пъти. Кой ги храни, облича и прогонва кошмарите им. Джеб може и да ни изкара от клетките, но ти си човекът, който опази свободата ни, Макс.

Нали се сещате за развълнуваните деца на първия учебен ден? Издокарани, с нова кутия за обяд и прочее? Е, те са пълни глупаци.

— Може ли да бягаме от час? — попита Иги, докато бъркаше яйцата в тигана.

— Струва ми се, че няма да им се понрави особено — отговорих аз и пуснах още хляб в тостера. — Сигурна съм, че ще звъннат на Ан.

— Приличам на барби-ученичка — проплака Ръч на влизане в кухнята, но щом видя моята униформа, си отдъхна. — Всъщност ти приличаш на барби-ученичка. Аз съм просто нейната приятелка .

Изгледах я злобно.

Крилете ни се прибираха доста плътно на гърба и въпреки това малко напомняхме семейство олимпийски шампиони по плуване.

Появи се и Ейнджъл. Беше много сладка с плисирана поличка и бяла ризка, но тя си беше сладка по принцип. Сипа си яйца и бекон в чинията, разчупи една препечена филия и я сложи на масата.

Тото скочи на една табуретка и започна да яде — почти като истинско куче.