Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Надявам се да не разчита само на ръцете си — помисли си Газопровода. Може пък наистина да имаше криле. Все пак не беше изключено на света да има и други деца като тях. Кой знае. Поредната загадка за разрешаване.

— Вярно ли? — каза Газопровода и засенчи очи. — Хайде да видим.

Това като че попари момчето, но то стисна устни, приклекна и скочи от върха на катерушката.

Изобщо не можеше да лети. Стовари се право на земята и се сви нескопосано на сгърчено кълбо. За миг настана тягостно мълчание, след което момчето писна и проплака:

— Ръката ми!

Надзирателят на детската площадка се приближи, взе детето в ръце и го понесе към лекарския кабинет. Гази продължи да събира хубава колекция тежки камъни. Оръжие, за всеки случай.

— Защо го направи? — чу се враждебен глас.

Гази вдигна очи.

— Моля?

Над него се беше надвесило по-голямо момче с ядосан вид.

— Виж какво, умнико! Когато някой заяви, че иска да полети отнякъде, му казваш на мига да слезе от там, а не „Хайде да видим“. Имаш ли акъл изобщо?

Газопровода повдигна рамене, но думите го жегнаха.

— Не знаех.

Момчето го измери с поглед.

— Да не си израснал в някоя пещера?

— Не — отвърна той и вдигна вежди. — Просто не знаех.

Момчето се смръщи ядосано и се отдалечи. Газопровода го чу да казва: „Да бе, не знаел. Да не е от планетата на тъпаците?“.

Гази присви очи, а ръцете му оформиха малки смъртоносни юмручета.

— Къде си правиш косата? — попита нечий глас.

Обърнах се. Срещу мен с усмивка стоеше бледо слабо момиче. Побутнах подноса и продължих напред по опашката.

— Ами, в банята.

Това някакъв шифър ли беше? Нямах представа за какво говори. Както често се случваше.

Тя се засмя и сложи една зелена ябълка на подноса си.

— Не, имах предвид русите кичури. Жестоки са. Във Вашингтон ли си ги направи?

Хм. Русите кичури? Ясно.

— Сигурно е от слънцето — казах тъпо.

— Яко е. Я виж — бананов пудинг. Препоръчвам го!

— Благодаря — сипах си малко от учтивост.

— Аз съм Джей Джей — каза тя. Явно това социално изпитание изобщо не я притесняваше. Моите длани вече се бяха изпотили. — Накратко от Дженифър Джой 13 13 Джей Джей всъщност се изписва само с две букви, началните на посочените имена: J. J. — Бел. прев. . Понякога си мисля, че нашите не са добре .

Засмях се, изненадана, че споделя подобно нещо с мен.

— Името Макс ме кефи — каза Джей Джей. — Спортно е. Има замисъл.

— Да, точно като за мен — казах, а тя се засмя отново и присви очи.

— Ето тук има места — посочи една празна маса. — Иначе ще трябва да седнем до Чари и нейната свита — понижи глас. — Не се закачай с тях.

По средата на обяда осъзнах, че двете с Джей Джей говорехме вече половин час, а аз очевидно не й се бях сторила изрод, от когото да избяга с писъци.

Бях си намерила приятелка. Втората за четиринайсет години. Това беше значителен напредък.

— Столицата на Парагвай? — попита учителката.

Асунсион. Основно население: гуарани. Европейците попадат там за първи път през 1518 година. Парагвай няма излаз на море. Намира се в Южна Америка. Население: шест милиона, като…

Вдигнах ръка.

— Асунсион?

— Да, точно така. Отлично. Искам всички да прочетете за Парагвай тази вечер в глава осма от учебника си по история на света. Сега извадете учебните тетрадки по точни науки.

С усещането, че съм прилежна като пчеличка ученичка, извадих тетрадката по точни науки. Какви ли още изненади криеше Гласът за мен? Досега се беше представил отлично по всички предмети, които преподаваха в девети клас. Колко удобно. Поне това.

Тъкмо подминах костната структура на жабите, когато на вратата се почука. Учителката отвори, зашепна си с някого, после се обърна към мен. Какво?

— Макс? Трябва да идеш в директорския кабинет за малко — усмихна се тя окуражително, от което по-скоро се обезкуражих.

Изправих се бавно и тръгнах към вратата. Какво ставаше? Нима вече се започваше? Дали човекът отпред щеше да се преобрази в Заличител? Дишането ми се учести, а ръцете се свиха в юмруци до тялото.

Може би не. Може би просто имаше някаква неточност в документите. Нещо най-обикновено.

— Заповядай — секретарката отвори врата, която водеше в малко антре. Иги и Газопровода седяха на столове в стаичката. Гази ме погледна и се усмихна сконфузено.

О, не.

— Още отсега ли! — прошепнах, а той повдигна рамене и се ококори насреща ми.

— Директорът е готов да ви приеме — каза секретарката и отвори следващата врата. — Веднага.