Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Нямаше търпение.

Самоподготовката ми стана любимият час. Библиотеката на училището беше страхотна, с неизчерпаеми количества книги и с шест компютъра, на които учениците можеха да правят справки. Училищният библиотекар беше мил симпатичен мъж на име Майкъл Лазара. Всички обожаваха господин Лазара, дори и аз. Поне засега.

Днес бях в режим на изследване. Дали с проверка в някой сайт за разшифроване нямаше да ми хрумне нов подход за издирването на родителите ни?

И шестте компютъра бяха заети. Застинах на място и се замислих, че щеше да е прекрасно, ако можех просто да изритам някое хлапе от мястото му.

— Заповядай, готов съм.

Погледнах момчето, което се беше обадило.

— Моля?

Той се изправи и взе учебниците си.

— Свърших с компютъра. Може да го ползваш.

— О, ясно. Благодаря.

— Нова си тук — каза той. — Посещаваш часовете по езиково изкуство.

— Да — потвърдих. Разпознах го — годините параноя ме бяха научили да запомням физиономии. — Аз съм Макс.

— Знам. Аз съм Сам.

Усмихна ми се мило, а аз премигнах при мисълта, че всъщност беше сладък. Досега не си бях позволявала лукса да забелязвам дали някое момче е сладко, или не. Основно ме интересуваше дали възнамеряваше да ни убие, или не.

— Откъде идвате?

— Ами… От Мисури.

— Еха! Средния Запад. Сигурно ти се струва доста различно тук?

— Аха.

— По нещо за училище ли ще работиш, или по-скоро нещо твое си? — кимна към компютъра.

Тъкмо да кажа: „Защо задаваш толкова много въпроси“, когато ми мина мисъл… Може би не ме разпитва. Може би това е нормалното общуване между двама души, начинът да се опознаят. Обмяна на информация.

— По-скоро нещо мое — отвърнах.

Той се усмихна пак.

— Аз също. Разглеждах каяка, който искам да си купя. Надявам се коледните ми пари да стигнат.

Аз се усмихнах и си придадох вид, че ми е пределно ясно какво означава „коледни пари“. Глас? Няма ли да помогнеш? Той замълча. Прехвърлих наум възможните отговори и се спрях на:

— Браво.

— Ами, да те оставя да работиш… — каза той.

Даваше вид, че иска да каже още нещо. Изчаках, но не го направи — просто си взе нещата и си тръгна. Почувствах се като вулканец, който изследва чудатите, странни човеци 14 14 Вулканец — препратка към героите от „Стар трек“, по-конкретно Спок и неговите събратя от планетата Вулкан. Спок непрекъснато се озадачава от чудатите прояви на хората. — Бел. прев. .

Седнах пред компютъра с въздишка. Никога нямаше да се впиша в тази среда. Нито в която и да е било друга.

Двамата със Зъба вече бяхме проверили това, което бяхме сметнали за координати на адреси в зашифрованите части на страниците, взети от Института. Освен тях обаче до имената ни имаше и думи. Днешната ми мисия: да ги проверя в Гугъл. Написах първото словосъчетание, макар че изглеждаше по-скоро като печатна грешка, думите нямаха смисъл: Тер Борщ .

Някакво движение навън привлече вниманието ми. Пред прозореца Ейнджъл буквално се носеше над тревата на игрището. Тя и още няколко момичета се въртяха като балерини, но само Ейнджъл можеше да скочи на два и половина метра във въздуха и да се задържи горе, сякаш окачена на въже.

При вида им изскърцах със зъби. Толкова ли не можеха да схванат израза „не се набивайте на очи“? По дяволите.

На екрана на компютъра се изписаха резултатите. Колко интересно — явно Тер Борщ не беше печатна грешка. Кликнах на първия резултат.

Тер Борщ, Роланд. Генетик. Медицинското разрешително е анулирано през 2001 г. Вкаран в затвора за неоторизирани престъпни генетични експерименти с хора през 2002 г. Противоречива личност в сферата на генетичните изследвания, Тер Борщ дълги години бил смятан за гений — за водещ специалист в генетиката на човека. През 2002 г. обаче, след като е уличен в престъпни експерименти с хора, е обявен за невменяем. В момента се намира в отдела за неизлечимо и опасно болни във възстановително заведение в Холандия.

Виж ти. Повод за размисъл. Опитах се да си спомня и други думи по зашифрованите страници.

— Изправи се! — изплющя нечий глас като камшик.

Господин злобекторът Пруит се беше надвесил над ужасено хлапе, седнало на едно от бюрата. То бързо се изправи на стола си. Зад тях господин Лазара завъртя очи. Явно дори библиотекарят не харесваше Пруит. Директорът удари крака на масата с бастунчето си и всички подскочиха.

— Тук не е спалня — рече с насмешка. — Тук не можеш да се държиш като безгръбначния плужек, какъвто несъмнено си у вас. В това училище ще седиш изправен, все едно имаш гръбнак под кожата си.