Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Бау! — каза и се изхили сам на себе си.

— Ейнджъл?

Подадох й чаша кафе и снижих глас:

— Без номера с учителите, компренде 9 9 Comprende (от исп.) — Ясно ли е? (буквално „разбираш ли?“) — Бел. прев. ?

Тя вдигна невинните си очи.

— Ясно… — каза и захапа парче бекон.

Зачаках, без да откъсвам поглед от нея.

— Така де, освен ако не е съвсем наложително — довърши.

— Ейнджъл, моля те — казах и клекнах до нея. — Не трябва по никакъв начин да се набиваме на очи или да се различаваме от другите, разбираш ли? Трябва да играем по техните правила.

Изправих се и огледах и останалите.

— Това се отнася за всички ни — казах тихо. — Трябва да се впишем в средата, банда. И да не им даваме поводи за нездрав интерес.

Закимаха, но не с еднакво въодушевление.

— Еха! Всички вече сте будни — удиви се Ан, щом влезе. Огледа конвейера за храна и ятото, което я поглъщаше, и се усмихна тъжно. — Определено е по-добре от замразени гофрети. Благодаря, Джеф. О, Джеф, забравих да ти кажа — двамата с Ник сте в един клас. Така ще ти е по-лесно да свикнеш.

Лицето на Иги почервеня.

— Може ли и Тото да дойде? — попита Ейнджъл.

Ан оправи якичката й.

— Не.

Отиде до шкафа и извади една чаша.

— Ще се оправя. Ще ида да гоня патиците или нещо подобно — прошепна Тото, а Ейнджъл го потупа по главата.

— Тези униформи изобщо не са хубави — каза Ръч.

— Знам. За щастие, ще сте заобиколени от цяла тълпа деца в нехубави униформи — отвърна Ан и повдигна вежди. — Ариел, това кафе ли е?

— Аха — каза Ейнджъл и отпи смело. — Малко енергия за първия учебен час.

Усетих пронизващия поглед на черните очи на Тото. С въздишка му забърках кафе с мляко и две бучки захар в една купа и той замляска доволно.

Ан се поколеба дали си струва да подхваща този спор, но накрая явно се отказа.

— Добре — рече и остави чашата си в умивалника. — Отивам да докарам колата отпред. Облечете си якетата — навън е хладно.

Пътят до училището беше кратък и мълчалив — точно както си представях возенето в катафалка.

Стигнахме до сградата и осъзнах, че я бяхме виждали от въздуха. Изглеждаше като голяма частна къща, изградена от кремав камък. Една от стените беше обрасла с бръшлян, а околният парк явно беше поверен на някакъв градинар с ОКР 10 10 ОКР — обсесивно-компулсивно разстройство, психическо заболяване, свързано с маниакално натрапчиви идеи. В случая, очевидно за почистване. — Бел. прев. — беше изключително чисто.

Ан наближи мястото за слизане.

— Е, деца — каза тя. — Очакват ви. Документите са оправени.

Погледна ни, седнали напрегнато на задната седалка. Стомахът ми се беше свил до болка и бях притиснала крилете към гърба си толкова силно, че и те боляха.

— Знам, че ви се струва страшно — продължи тя грижовно, — но всичко ще бъде наред. Моля ви, просто опитайте. А следобед съм ви подготвила изненада вкъщи. Запомнихте ли как да се приберете?

Кимнах. Бях се стегнала като плътно навита пружина. Защо не през Бермудите например?

— На около десет минути пеша е — наблегна Ан. — Хайде, тръгвайте!

Спря до бордюра и се изсипахме от колата. Поех дълбоко въздух и огледах бедните леминги 11 11 Леминг — вид северен гризач, чиито огромни стада символизират безсъзнателната маса. — Бел. прев. , които се бутаха вътре през голямата двойна врата.

— Хайде — каза лемингът Макс.

Хванах Ръч и Ейнджъл за ръка и влязохме в училището.

— Готово, пристигнаха — каза Ари в микрофона на яката си.

Фокусира бинокъла си „Цайс“ 12 12 „Карл Цайс“ — престижна немска компания за оптични уреди. — Бел. прев. , но омразните мутанти се бяха скрили от погледа му в сградата.

Налагаше се да включи термичния сензор, една от любимите му играчки. Сложи уреда на главата си и намести окулярите пред очите си. Във вътрешността на училището течаха реки от червено — топлите детски тела пъплеха по всички коридори.

— Ето ги — прошепна той при вида на шест оранжевеещи силуета, които се открояваха на общия червен фон, и се ухили.

Децата птици имаха по-висока температура от хората, а и от Заличителите. Лесно се забелязваха.

— Искаш ли да видиш?

Ари свали уреда и го подаде на човека до себе си. Момичето го сложи, оправи косата си под ремъците и каза:

— Браво! Видя ли какви тъпи униформи? Майчице! Нали не трябва и аз да нося такава?

— Може да се наложи. Как ти се струват нашите изроди? — попита Ари.