Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Това ще дойде малко в повече — измърмори Зъба.

— Хм. Добре — рекох. — Знам, че се отпуснахте и се чувствате добре тук. Но не трябва да приспиваме бдителността си, нали?

— Става — отвърна Ейнджъл.

— Студено ми е — обади се Тото.

Присвих очи, а Ейнджъл ми се усмихна.

— Нали имаш козина? — отбелязах.

— Да, но тук е студено.

Стиснах зъби, разкопчах якето, пъхнах Тото вътре и се направих, че не забелязвам подхилкването на момчетата. Тото подаде глава от пазвата ми и рече доволно:

— Така е по-добре.

— Ей! Първият адрес е тук долу — посочи Зъба. — Да действаме!

— Сигурно баща й е бил бръснар? — предположи Ръч.

Погледнах към Зъба. Този адрес беше най-близо до неговото име — мястото, където допускахме, че може би беше живяла майка му. Мислехме, че е била самотна майка, под двайсетгодишна, която дала Зъба за осиновяване. Както при първите два адреса, и тук ударихме на камък — бръснарски салон, сгушен до бизнес сграда.

Зъба вдигна рамене незаинтересовано. Аз обаче го познавах добре и не ми убягна как стегна челюст.

— Съжалявам — казах му меко.

Той ме погледна и само за миг в очите му проблесна нещо. След това отново стана безизразен.

— Няма значение. И без това не очаквах да открием кой знае какво — рече той. — Вероятно ще бъде загуба на време, но все пак да проверим ли и последния адрес?

— Да — каза Иги.

Това бяха координатите до неговото име.

— Хайде, да тръгваме — нареди Зъба и излетя, без да се обръща да провери дали го следваме.

— Доста се натъжи — прошепна ми Ейнджъл, щом Ръч и Гази скочиха във въздуха.

— Знам, миличка — отвърнах й шепнешком аз.

— Мен не ме интересува откъде съм — каза Ейнджъл чистосърдечно и ме погледна в очите. — Откъдето и да съм дошла, не искам да се връщам там. Не и ако и вие не можете да дойдете.

Целунах я по челото.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето. Ако изобщо се стигне дотам — отговорих. — Засега нека просто настигнем останалите.

— Чакайте — обади се Тото и притича до един противопожарен кран. — Пиш пауза.

— Над магазините има ли жилища? — попита Иги.

Емоциите се четяха на лицето му.

— Не — въздъхнах аз.

Зашифрованият адрес на Иги се беше оказал азиатски магазин за хранителни стоки — един от цяла редица магазини.

— А на отсрещния тротоар? — попита Иги.

— Автокъща — отговорих. — Съжалявам, Иг.

— Аз съм виновен, банда — обади се Зъба. — Реших, че съм разгадал шифъра, но очевидно дълбоко съм се излъгал.

— Е, ако си се заблудил — поде Ръч, — значи няма смисъл да се разочароваме, нали? Това просто значи, че още не знаем истината.

— Да, точно така, Ръч — казах аз, благодарна, че го приемаше толкова бодро.

— Ама че тъпотия! — изкрещя Иги внезапно.

Гласът му отекна по стъклените витрини. Той замахна към стълба пред себе си и го уцели точно. Присви тяло и по олющената кожа на кокалчетата му изби кръв.

— Съжалявам, Иг… — започнах аз.

— Не ме интересува, че съжаляваш! — развика ми се той. — Всички съжаляват! Това няма никакво значение! Важното е да разберем откъде идваме!

Отдалечи се ядосано, като подритваше камъчетата на паркинга.

— Просто не издържам вече! — изкрещя отново, размаха ръце и се насочи обратно към нас. — Имам нужда от отговори! Не може безкрайно да скитосваме от място на място, непрекъснато да бягаме, непрекъснато някой да ни преследва…

Гласът му заглъхна. Изгледахме го ужасени. Иги почти никога не плачеше.

Приближих се и се опитах да го прегърна, но той ме отблъсна.

— Всички искаме отговори, Иги — казах му. — И понякога не знаем кои сме. Обаче… не трябва да се разделяме. Няма да се откажем да търсим родителите ти, заклевам се.

— При вас е друго — каза Иги по-тихо, но с горчивина. — Нямате представа какво ми е. Да, все се шегувам, че съм слепецът в групата, обаче не си давате сметка, че всяко преместване, всеки път, за мен значи да започна отначало, от нулата. На вас ви е толкова по-лесно. Дори и когато се загубите, сте далеч по-добре от мен — загубен или не.

Иги никога досега не беше признавал, че го е страх или че е уязвим.

— Ние сме твоите очи, Иги — каза Газопровода с плах, притеснен глас. — Нямаш нужда от очи, когато сме с теб.

— Да, но вие няма да сте винаги с мен! — подхвана той и гласът му отново прерасна във вик. — Какво ще стане, ако ви убият? Много ясно, че имам нужда от очи, глупак такъв! Помня какво е да виждаш! Знам какво е! Но вече не виждам и никога няма да прогледна. И един ден ще изгубя и вас, всички вас. И когато това стане, че изгубя и… себе си.