Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Ще се оправиш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз знам всичко, както често ти напомням.

Бях твърде зле, за да се усмихна.

— Слушай — продължи той, — каквото и да става, ще се справим. Както винаги досега.

Преглътнах. Изгарях от желание да му разкажа за Макс-Заличителката, но ме беше страх и срам.

— Зъб, ами ако се променя? Ако се превърна в нещо… ужасно? Тогава как ще постъпиш?

Той замълча и закова очи в мен.

Поех дълбоко въздух.

— Ако се превърна в Заличител? — казах по-решително. — Как ще постъпиш тогава? Ще защитиш ли останалите?

Задържа погледа си на мен доста дълго. Разбираше какво го питам. Превърнех ли се в Заличител, неговата задача беше да ме убие.

Сведе очи към краката си, после ги вдигна към мен.

— Да. Ще направя каквото трябва.

Въздъхнах с облекчение и промълвих:

— Благодаря ти.

Той се изправи и ме стисна за рамото.

— Ще се оправиш — повтори, наведе се и ме целуна леко по челото. — Обещавам.

И излезе. Бях по-объркана отвсякога.

— Бомба! — извика Газопровода точно над главата ми.

Погледнах го стреснато. Летеше ниско над езерото.

Прибра криле, сви се на топка и полетя с кикот към повърхността. Бухна се във водата и около него се надигна кръг от големи вълни.

След малко русата му глава се показа с огромна усмивка на лицето.

— Видя ли? — изграчи. — Това е върховно! Пак ще го направя!

— Добре — казах с усмивка. — Само да не се удариш.

— Или мен ! — викна Ръч, докато Газопровода излизаше от водата. — Внимавай къде скачаш! Едва не се стовари върху мен!

— Извинявай — отвърна той.

Радвах се, че двамата с Ръч не бяха позволили на разочарованието да ги победи. Със Зъба им бяхме казали за безплодното издирване на родителите ни в града. Поредната лъжлива следа.

Написах нова команда и закрих екрана с ръка, за да виждам. О, да — до личното ни езеро имаше безжичен интернет. Бях придърпала един дървен шезлонг, бях заела лаптопа на Ан и си бях сипала чаша свежа лимонада. Знам, тежък живот, но… какво да се прави.

Резултатите от търсенето излязоха на екрана. Прегледах ги и вдигнах вежди.

В последните четири месеца в района на столицата бяха изчезнали десет деца. Дали бяха отвлечени от Белите престилки за база за експериментите им? Трудно ми беше да си представя през какво минаваха семействата им. Какво ли беше станало, когато ние бяхме изчезнали? Нали и нашите родители се бяха разтревожили? Нали им липсвахме?

Хм-м… Интересна мисъл. Написах нова дума в полето на Гугъл.

Главата на Ейнджъл изскочи над водата.

— Макс!

Беше прекарала вътре около десет минути. Въпреки че знаех за умението й да диша под водата, все още се налагаше да впрегна цялата си воля, за да не скоча след нея, когато се задържеше отдолу.

— Кажи, миличка?

— Как най-лесно се хваща риба?

Замислих се.

— Предполагам, зависи от вида риба — подех.

— Не, не. Как най-лесно се хваща риба? — настоя тя.

Хм.

— Не знам — казах несигурно.

— Като накараш някого да ти я подхвърли!

Тя избухна в смях, аз изпъшках, а Тото до мен се изкиска и каза:

— Смешно.

Завъртях очи и се огледах за Гази Имитатора.

Хм… Само дето Гази беше на петнайсет метра във въздуха, устремен за поредната си бомба във водата.

Тото изприпка нанякъде и взе да души за зайци. Обърнах се към нея.

— Ейнджъл?

— Да? — погледна ме тя с невинните си сини очи.

Чувствах се доста глупаво, но…

— Да не би… Тото да може… хм… да говори?

— Аха — каза тя нехайно, докато цедеше водата от косата си.

Втренчих се в нея.

— Той говори. Тото говори, а ти не си ми казала?

— Ами… — Ейнджъл се огледа за него, видя, че е далеч, и снижи глас. — Не му го казвай, но всъщност е доста скучен.

Останах поразена, със зяпнала уста. Затворих я, преди някоя муха да влети вътре, и потърсих малкото кученце с поглед между папура и кремовете.

— Тото! — викнах.

Той вирна бодро глава и с готовност дотича при мен, изплезил розовото си езиче.

— Тото? — казах, щом се приближи. — Можеш ли да говориш?

Той се просна на тревата леко задъхан.

— Да. И какво?

Божичко! С откачените мутанти вече бях свикнала, но говорещо куче?!

— Защо не си го споменал досега? — попитах.

— Е, не е като да съм лъгал — отвърна Тото и се почеса зад ухото със задната си лапа. — Между нас казано, и на мен не ми е лесно да свикна с мисълта за летящи деца.

Същата нощ, докато лежах будна в „моето“ легло, втренчена в петната лунна светлина по „моите“ стени, чух вратата да се открехва почти безшумно.