Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Не ме интересува чия мацка си — каза единият. — За следващия час ще си нашата мацка.

Бяха изключително противни, а разкривените им усмивки показваха дупките между зъбите им.

— Извинявайте — казах рязко, — но това не е ли малко сексистко?

Това не ги спря.

— Момчета, Господ не ви харесва — пропя Зъба зад тях.

Моля-я-я-я? — удивих се наум.

— К’во? — казаха те и се обърнаха.

В същия момент Зъба разпери огромните си криле и сложи фенерчето под брадичката си, за да подчертае скулите и очите си. Ченето ми увисна — изглеждаше като Ангела на смъртта.

Тъмните му криле се простираха почти до тавана. Той ги раздвижи нагоре-надолу и произнесе със зловещ, плътен глас:

— Господ не харесва лошите хора.

— Ама к’во ста’а тука? — измрънка единият наркоман пискливо.

Беше изкривил уста, а очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Дрогата ме хвана.

— И аз го виждам — каза другият. — И двамата ни е хванала.

Аз също разтворих криле и станах убийствено внушителна. Хм, това беше забавно.

— Това беше изпитание — рекох с възможно най-призрачния си глас. — И трябва да ви кажа, че и двамата се провалихте.

Негодниците застинаха, а на лицата им се изписаха ужас и удивление.

Зъба изръмжа:

— Гр-р-р-р-р!

Пристъпи напред и размаха леко криле — същински демон на възмездието. Едва сдържах смеха си.

— Гр-р-р-р! — изръмжах и аз и също размахах криле.

— А-а-а-а!

Двамата писнаха в хор и заотстъпваха панически. За лош късмет се намираха точно до стълбището и полетяха гротескно надолу, като се опитваха да се хванат един за друг. Изтъркаляха се два етажа по-надолу като чували с картофи, а писъците им не секнаха през целия път.

Двамата със Зъба плеснахме ръце една в друга и се ометохме начаса.

И изведнъж в главата ми проехтя Гласът.

Радвам се, че се забавляваш, Максимум. Междувременно светът изгаря.

На вниманието на света и на цивилизацията като цяло: за мен изобретяването на горещия душ е безспорен триумф.

С неохота спрях водата, излязох от кабината и се увих в личната си кърпа. От друга страна, цивилизацията си имаше и някои чудатости: човек трябваше да реши косата си, да сменя дрехите си всеки ден… не бях свикнала с тези подробности.

Но се стараех.

Иги почука на вратата:

— Макс? Може ли да вляза? Трябва да си измия зъбите.

— Не — по хавлия съм — отговорих аз.

— Аз съм сляп — каза той нетърпеливо.

— Вярно? Шегуваш се! Сигурен ли си?

Взех гребена си и избърсах парата в средата на огледалото. И изпищях. Макс-Заличителката се беше завърнала.

— Много смешно — каза Иги. — Не се бави много. Колкото и да се пудриш, няма да постигнеш кой знае какво.

Останах бездиханна дълго след като стъпките му се отдалечиха по коридора.

Преглътнах сухо и докоснах бузата си с треперещи пръсти. Кожата беше гладка. В огледалото се виждаше космата лапа с криви нокти, която чешеше муцуната ми.

— Как е възможно това? — прошепнах ужасено.

Макс-Заличителката ми се ухили.

— Не сме толкова различни — каза тя. — Всичко е свързано. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Можем да сме полезни една на друга.

— Ти не си част от мен — прошепнах. — Никога няма да стана като теб.

— Макс, Макс — рече Макс-Заличителката утешително. — Та ти вече си като мен.

Обърнах гръб на огледалото и излетях от банята. Втурнах се в стаята си и затворих вратата, преди някой да ме види.

Седнах разтреперана на леглото и заопипвах лицето си, за да се уверя, че все още съм аз.

— Май окончателно и напълно полудях — промърморих.

Тихото почукване на вратата на стаята ми ме накара да подскоча — мускулите ми се бяха стегнали от страх. Сигурно беше Иги.

— Излязох от банята — обадих се с леко разтреперан глас.

— Да — обади се Зъба. — Досетих се, предвид че гласът ти идва от стаята.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза?

— Не!

Разбира се, вратата се отвори и той се облегна на рамката й. Видя пребледнялата ми кожа и страха и тревогата в широко отворените ми очи. Трескаво опипах лицето си и огледах ръцете си. Все още бяха покрити с обикновена кожа.

Една от тъмните му вежди се вдигна, той влезе и затвори врата.

— Какво става? — попита.

— Не знам — прошепнах. — Има ми нещо, но не знам какво точно.

Той застина на място за миг, след което седна до мен на леглото и нежно преметна ръка през раменете ми. Бях се свила, увита в мократа кърпа. Чувствах се ужасно — не се бях плашила толкова в… последните дни.