Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Добре, на връщане към къщата ще минем да ги видим. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Зъба беше леко пребледнял. След вечеря трябваше да го накарам да си отпочине в някой от удобните до блаженство фотьойли край до болка уютната камина.

— Овце! — изписка Ейнджъл при вида на кафявите вълнени топки.

— Ан май е голяма любителка на животните? — каза ми Зъба и тръгнахме след Ейнджъл. — Коне, овце, кози, кокошки, прасета…

— Да — съгласих се. — Интересно какво ще вечеряме.

Той ме озари с една от редките си усмивки. Почувствах се все едно е изгряло слънце. Усетих как бузите ми поруменяват и избързах напред.

— Вижте, прасета — рече Газопровода оживено. — Ела, Иг.

Взе ръката на Иги и я сложи зад ушите на малко кафеникаво прасенце. Иги го почеса, а то започна да грухти блажено.

— Прасетата са такива щастливци! — възкликна Газопровода, а аз си наложих да прогоня мисълта за бекон от главата си. — Никой не им се кара, че са мръсни или че живеят в кочина.

— Да, защото са прасета — подчертах аз.

В този миг Тото скочи от ръцете ми и ме одраска.

— Ей! — викнах.

До нас се беше приближило голямо черно-бяло куче, подобно на овчарка. Тото изпъна предните си лапи и залая. Другото куче му отвърна.

— Тото! — викнах аз и плеснах с ръце. — Стига! Дворът е негов. Ейнджъл!

Ейнджъл дотича и хвана Тото за нашийника.

— Откъде е този нашийник? — попитах.

— Хайде, Тото, успокой се — каза Ейнджъл и го погали по главата.

Той спря да лае, поклати глава раздразнено и рече:

— Глупак!

Премигнах смаяно и зяпнах насреща му. След което видях Гази, който крачеше разсеяно наоколо и си свирукаше. Твърдо решена да не му правя удоволствието да се връзвам на поредната му звукова имитация, не реагирах.

— Хайде, банда — обявих. — Да хапнем!

— Добре, да видим с какво разполагаме — прошепнах аз.

Шестимата се бяхме събрали в „моята“ стая и бяхме разстлали на леглото ми документите, които бяхме взели от Института в Ню Йорк. Когато намерихме файловете в компютъра и ги разпечатахме, част от информацията можеше да се чете. Сега тези листове липсваха и ни оставаха само онези, изписани с редове цифров шифър. Къде бяха изчезнали останалите? Не знаех. Дали това не беше поредното изпитание?

И така, дивяхме се пред водопада от цифри. От време на време се натъквахме на смислени думи. Някои от тях касаеха нас , нашите имена. Тук-таме по страниците имаше информация за родителите ни.

— Какво ще кажете всеки да вземе по две страници и да ги изчете внимателно — предложих. — Да видим какво ще разберем. Отваряйте си очите за познати числа или някаква логика в подредбата.

— Добър план — каза Иги. — Но не и за мен.

— Аз ще ти прочета числата — каза Зъба.

Иги кимна. Раздадох листата. Зъба започна да чете тихичко на Иги, който кимаше съсредоточено от време на време.

Взех двете си страници в ръце и седнах на бюрото. В следващия час изпробвахме всички основни техники за разшифроване, които знаехме. Опитите ни да намерим логика или система се увенчаха с провал. Нада 6 6 Nada (от исп.) — нищо. — Бел. прев. .

След още час отпуснах глава.

— Това е невъзможно — казах, на прага да се разкрещя от безсилие. — Шифърът вероятно е компютъризиран. Тоест нямаме шансове да го разгадаем.

— Нали всичко е изпитание? — попита Газопровода с уморено изражение на детското си лице.

Беше почти десет часа. Трябваше да ги сложа да лягат.

— Джеб не ти ли беше казал, че всичко е изпитание — в Училището, когато отидохме да спасим Ейнджъл? Това не значи ли, че има все някакъв начин да разгадаем шифъра?

— И на мен ми мина през ума — съгласих се. — Именно затова е просто влудяващо. Опитах всичко, което ми хрумва. Така че явно това изпитание не е за мен.

На вратата се почука. Ан я открехна и надникна през пролуката.

— Ехо, как сте? — каза тя с усмивка. — Не ви ли се спи? Кристал, няма ли да си лягаш вече?

— Да — каза Ръч. — Смачкана съм.

Гази ме погледна. Кимнах.

— Да — каза той на Ан. — Тъкмо се канехме да лягаме.

— Чудесно — каза тя бодро. — Имате ли нужда от нещо? Преди лягане?

— Не, всичко е наред — каза Ейнджъл и излезе при Ан.

Изчезнаха по коридора. Чух гласа на Ан:

— Ариел, какво ще кажеш да пуснем Тото навън за малко?

— Добре — прие Ейнджъл.

Останах насред стаята с някакво неприятно усещане. Усещане, че някой друг се грижи за моето ято.

Започва поредният ден в почивна станция „Агент“!