Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Лежах притихнала в мрака. Единствено равномерното спокойно дишане на моето спящо ято ми вдъхваше сили.

— Не разбирам — каза лекарят, втренчен в раната на Зъба.

Ами, това е — помислих си. — С рекомбинантната ДНК е така.

Когато дойде да смени превръзките на Зъба тази сутрин, лекарят установи, че раните му са почти заздравели и на мястото им са останали само розови белези.

— Това значи ли, че мога да си тръгвам? — рече Зъба и се опита да седне.

Беше се ободрил и приличаше повече на себе си, което изпълни сърцето ми с радост. Толкова се бях уплашила какво щях да правя без него.

— Чакайте! — вдигна ръка Ан Уокър. — Далеч не си готов да се местиш или да си тръгваш. Моля те, Ник, лягай да си почиваш.

Зъба я измери спокойно с поглед. Подсмихнах се пренебрежително. Тя си мислеше, че аз отказвам да съдействам. Е, само Зъба да се пооправеше…

— Ник, виждам, че си по-добре — продължи Ан. — Защо не кажеш на братята и сестрите си да дойдат с мен? Поканих всички ви да прекарате известно време у дома, за да си отпочинете и да възстановите силите си — усмихна се леко. — Макс отказва да тръгне без теб. Безспорно ти е ясно, че е безсмислено да стоят и да се мъчат тук. И без това ще се присъединиш към нас след не повече от седмица.

Зъба просто я гледаше и чакаше.

Облегнах се на стената и скръстих ръце.

— Е? Какво ще кажеш, Ник?

Всъщност вече го бях осведомила за положението рано същата сутрин. Не за друго, а защото станахме в шест — сестрата беше завладяна от неустоим импулс да измери температурата на Зъба точно в този момент .

Той ми хвърли един поглед, а аз изкривих уста.

— Каквото каже Макс — отвърна той равно. — Тя е водачът.

Ухилих се. Никога нямаше да ми омръзне да го чувам.

Ан се обърна към мен.

— Няма да оставя Ник — казах с престорено съжаление.

— Щом всички оставате, може би бих могъл да прегледам… — започна лекарят.

Ан се обърна към него, сякаш забравила, че беше с нас.

— Благодаря ви, докторе — каза. — Оценявам помощта ви.

Намек, че е време да ни остави. Не му стана приятно, но все пак си тръгна.

— Възстановяваме се доста бързо — обясних на Ан.

Предишната вечер Зъба изглеждаше зле. Същото важеше и за мен — спомних си ужасяващия Заличител в огледалото. На сутринта обаче си бях аз, а Зъба определено заприличваше все повече на себе си.

Той се надигна в леглото.

— Какво трябва да направя, за да ми донесат някаква храна?

— Все още си на интравенозно захранване — заяви Ан. — Лекарите смятат, че не е добра идея да ядеш твърда…

Зъба впи в нея присвитите си очи и гласът й заглъхна.

— Запазихме ти един поднос — намесих се аз.

Когато санитарят ни донесе закуската, запазихме от всичко за Зъба.

Ан понечи да каже нещо, но си замълча. Умен ход от нейна страна, признавам.

Подадох подноса на Зъба и той започна да се храни бързо и целенасочено.

— Трябва да се махна оттук — каза с пълна уста. — Побърквам се дори само от миризмата.

Разбирах го прекрасно. Всички бяхме реагирали така — и най-лекият полъх на антисептик, болница, научна лаборатория навяваше спомени за дългогодишните ни страдания.

Погледнах Ан.

— Мисля, че З… Ник е готов да тръгваме.

Тя ме прикова с очи и явно започна да премисля ситуацията.

— Добре — каза най-сетне, а аз едва прикрих изненадата си. — Само да оправя документацията. До вкъщи имаме час и половина път с кола. Живея в Северна Вирджиния. Съгласни?

— Да.

И излезе. Огледах ятото.

— Не знам какво ни чака, банда, но си дръжте очите отворени и винаги бъдете нащрек. — Обърнах се към Зъба. — Сигурен ли си, че можеш да се движиш?

Той повдигна рамене. Отново ми се стори отпаднал. Остави подноса до себе си.

— Разбира се.

Отпусна се обратно в леглото и затвори очи.

— Все пак Зник е Супермен — обади се Иги.

— Млъквай, Джеф — казах, но се усмихнах.

Поставих пръстите му на лицето си, за да усети.

— Брей, във Вирджиния било доста хубаво — казах на Газопровода, а той се ухили.

Вярно беше. Заобикаляха ни меки заоблени хълмове. По тях имаше километри гори, чиито дървета бяха обагрени в огнените краски на есента и се редуваха с развълнуваните зелени пасища, по някои от които дори пасяха коне. Беше страхотно.

Огромният джип на Ан успя да побере всички ни, а Зъба дори можеше да се изтегне през по-голямата част от пътя. Следях го — при всяко друсване стискаше зъби, но не се оплакваше.