Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Затова се надигнах и отворих очи. Резултатът не се промени особено. Беше започнало да ми прилошава по-рано, но не го бях споделила с останалите. Имах главоболие — не от онова, подобното на експлозия, при което ми се струваше, че някой размазва мозъка ми по стените на черепа, а обикновено. За щастие, експлозивните главоболия бяха далеч по-малко и далеч по-нарядко отпреди. Хипотезата ми беше, че бяха вследствие на опитите на мозъка ми да сподели работното си място с невъзпитания неканен гост — моят Глас. Във всеки случай бях много доволна, че главоболието напоследък си бе взело отпуск.

В момента усещах друго. Беше ми горещо. Кожата ми гореше. Имах чувството, че в системата ми има прекалено много адреналин и той ме изнервя непоносимо.

Дали Заличителите следяха чипа в ръката ми? Бяхме го видели на рентгеновата снимка, която ми направи доктор Мартинес в кабинета си преди толкова много време. Как така винаги успяваха да ни намерят? Вечният въпрос.

Загледах се в Тото, заспал на леглото при Ейнджъл и Гази. Беше по гръб, вирнал лапи във въздуха. Той имаше ли чип? Дали в момента следяха и него?

Уф… Беше ми горещо, бях изнервена и не се чувствах добре. Идеше ми да се просна в някоя пряспа, да се наям със сняг и да натъркам кожата си с него. Представих си, че отварям прозореца и политам в прохладния нощен въздух. И че се връщам при доктор Мартинес и дъщеря й Ела, единствените приятели, които имах сред хората. Доктор Мартинес щеше да знае как да постъпи. Сърцето ми биеше ужасно бързо — имах чувството, че някой барабани с палки отвътре по гръдния ми кош.

Изправих се и тихо прекрачих през спящите по пода тела до умивалника в единия край на стаята. Пуснах студената вода, оставих я да облее ръцете ми, а после се наведох и наплисках лицето си няколко пъти. Това ме освежи и се размечтах за студен душ. Дано не се разболея — примолих се. — Не мога да го допусна. Не мога да заразя Зъба.

Загубих представа от колко време стоях на умивалника под освежаващата струя на водата. Накрая реших, че може би вече ще успея да заспя и се изправих, за да подсуша лицето си.

И едва не изпищях.

Завъртях се, но в стаята цареше покой. Пак заковах очи в огледалото и го видях отново — Заличител.

Премигнах бързо. Какво, по дяволите , ставаше? Заличителят в огледалото също премигна бързо.

Заличителят бях аз.

На мига челото и шията ми плувнаха в студена пот.

Преглътнах и Макс-Заличителката в огледалото направи същото.

Отворих уста. Вътре имаше дълги и остри кучешки зъби. Когато ги докоснах с пръст обаче, ми се сториха малки, равни, нормални. Опипах лицето си — кожата ми беше гладка, въпреки че в огледалото вече бях напълно преобразена.

Как се бях почувствала? Беше ми станало горещо, а сърцето ми се беше разтупало. Боже. Какво ставаше? Дали това не беше някакво ново умение, както Ейнджъл можеше да чете мисли, Гази — да имитира всякакви гласове, Иги — да разпознава хората, като опипва отпечатъците на пръстите им? Нима току-що се бях сдобила с умението да се превръщам в Заличител, в нашия смъртен враг?

Прилоша ми от ужас и отвращение. Огледах се крадешком наоколо, за да се уверя, че никой не ме беше видял в това състояние. А всъщност нямах никаква представа какво биха видели останалите, ако се бяха събудили. Чувствах се нормално. Но изглеждах като Заличител. Миловиден, русоляв, пекинезест Заличител.

Уважавай и почитай врага си — обади се Гласът ми. — Винаги. Опознай приятелите си добре, враговете си — още по-добре.

О, стига — примолих се наум. — Моля те, дано това е някакъв ужасяващ урок, а не е действителност. Кълна се, кълна се, кълна се да опозная враговете си по-добре. Само да се махне тази муцуна.

Най-голямата ти сила е най-голямата ти слабост, Макс.

Втренчих се в огледалото. Какво?!

Омразата ти към Заличителите ти дава сили да се бориш до смърт. Тя обаче те заслепява и ти пречи да видиш нещата в мащаб: тях, себе си, всичко останало в живота си.

Хм. Може ли да помисля над това и да поговорим после, а?

Ох. Свих се и притиснах пръсти към слепоочията си с надеждата да прогоня болката. Опипах лицето си за последно, за да се уверя, че кожата ми наистина беше гладка, и застанах до леглото на Зъба.

Той дишаше, потънал в сън. Изглеждаше по-добре — не беше като мумия. Щеше да се оправи. Опитах се да изкарам цялата си болка и страх с една въздишка и се свих на постелката си до Ръч. Затворих очи, макар че се съмнявах сънят да ме споходи.