Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Не, Дийн. Просто Макс.

Той премигна и отново погледна записките си.

— Ясно. Макс, мисля, че и на двама ни е ясно, че родителите ви не са мисионери.

Ококорих се насреща му.

— Не са ли? За Бога, не им го казвайте. Това ще ги съсипе. Убедени са, че служат на Господ Бог.

Дийн ме изгледа сякаш… знам ли, все едно бях хамстер, който се опитва да му прегризе гърлото. Приложи друга тактика.

— Макс, издирваме мъж на име Джеб Бачълдър. Имаш ли някаква идея къде би могъл да се намира?

Показа ми снимка на Джеб и сърцето ми се сви. За секунда се подвоумих — да предам този лъжлив предател на ФБР, което беше забавният вариант, или да си затварям устата и да не издавам нищо важно, което беше разумният вариант.

Поклатих глава извинително.

— Никога не съм го виждала.

— Някога била ли си в Колорадо?

Повдигнах вежди.

— Това някой от онези квадратните щати в средата на страната ли е?

Дийн си пое дълбоко въздух.

Хвърлих бърз поглед наоколо. Ейнджъл беше седнала на пода до вратата и гризеше моето кексче, като даваше и на Тото. Агентите на Иги и на Ръч се съветваха, скрити зад една папка, а те двамата се бяха изтегнали в столовете си. Ръч се оглеждаше любознателно. Надявах се да запаметява възможните пътища за бягство. Газопровода се изправи, изчурулика едно бодро „чао“ на своя агент и отиде при Ейнджъл.

— Макс, искаме да ви помогнем — каза Дийн тихо. — Но и вие трябва да помогнете на нас. Така е честно.

Изгледах го. Това беше най-развеселяващото нещо, което бях чувала в последните няколко седмици.

— Майтапиш се, нали? Моля те , не ми казвай, че най-сериозният мотив, който имаш, е „така е честно“. Животът не е честен , Дийн.

Стегнах се, наведох се напред към безизразното лице на агента и казах твърдо:

— Нищо не е честно. Нищо. Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Да ви помогнем, защото така е честно . По-добре опитай с нещо такова: „Ако не ми помогнеш, ще изтръгна гръбнака ти и ще те пребия с него“. На това може и да реагирам. Може би.

Дийн стисна зъби и на бузите му се появиха две розови петънца. Стори ми се, че го е яд повече на самия него, отколкото на мен.

— Макс… — започна той напрегнато, но го прекъснаха.

— Благодаря ти, Дийн — каза женски глас. — Аз ще поема оттук.

Дийн се изпъна с безизразно лице. Новопоявилата се му се усмихна любезно и зачака. Беше руса — не можех да преценя на каква възраст. Имаше професионалната рутина и излъчване на водеща на новините в някой сериозен канал. И всъщност беше хубава.

Дийн събра документите си, кимна ми и отиде да говори с един от другите агенти. Новата жена седна срещу мен, закри уста с шепа и ми прошепна:

— Всички са доста надути.

Това беше толкова неочаквано, че просто се ухилих насреща й.

Тя протегна ръка през масата, за да се здрависаме.

— Името ми е Ан Уокър — представи се. — За да отговоря на въпроса ти, да, и аз съм от Тях. Аз съм човекът, на когото се обаждат, когато нещата излязат от контрол.

— В момента извън контрол ли са? — попитах учтиво.

Тя се изсмя.

— О, да — рече с отегчение. — Мисля, че когато от някоя болница ни се обадят с вестта, че при тях са постъпили две, а вероятно и цели шест досега неизвестни форми на живот с рекомбинантна ДНК, една от които е тежко ранена, спокойно можем да кажем, че нещата са излезли от контрол. И още как.

— Аха — отговорих аз. — Брей, звучи като че сме доста важни.

Ъгълчето на устата й трепна.

— Така е. Изненадана ли си? Никой ли не ти е казвал, че сте важни?

Джеб. Името му блокира сетивата ми и изключих, за да не се разпищя, както подобаваше на откачената рекомбинантна форма на живот, каквато бях. Навремето Джеб ме караше да се чувствам важна. Умна, силна, способна, специална, важна… каквото се сетите. Напоследък обаче основното чувство, с което го свързвах, беше ослепителен гняв поради потресаващото предателство, което беше извършил.

— Вижте — казах спокойно. — В безизходица сме. Знам го, вие също го знаете. Един от ят… от братята ми е ранен и се нуждаем от помощ. Просто ми кажете какво трябва да направя, за да я получим, след което ще се разделим по живо, по здраво.

Хвърлих един бърз поглед на ятото. Бяха се скупчили заедно, дъвчеха сандвичи и ме наблюдаваха. Гази бодро ми показа сандвича, който ми бяха запазили.

При вида на съчувственото изражение на Ан стиснах зъби. Тя се наведе през масата, така че никой да не я чуе:

— Макс, няма да те баламосвам. — Думите й отново ме изненадаха. — Както ти ни баламосваш, че родителите ви са мисионери. И двете знаем, че не е така. Както знаем и че ФБР няма навика да помага на хората просто защото са мили и добри. Ето какво е положението: чували сме за вас. В средите ни от години се въртят слухове за тайна лаборатория, която произвежда жизнеспособни рекомбинантни форми на живот. Те обаче така и не бяха потвърдени и хората взеха да ги смятат за някакви градски легенди. Ненужно е да уточнявам, че при първото съмнение, че може и да са верни, назначихме хора, които да откриват и събират информацията, слуховете или подозренията за вас. За теб и за твоето семейство.