Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Може ли още два подноса, моля? — попита.

Смаян, Дийн кимна и излезе да даде заповедта.

— И как възнамерявате да ни помогнете? — казах между хапките. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Ще отговорим на всичките ти въпроси — рече другият агент, — но и ти ще трябва да отговориш на няколко наши. Решихме, че ще е по-удобно да поговорим с вас един по един — по-лесно ще ви е да се съсредоточите. Ако сте приключили с храната, може да се преместим тук.

Той отвори вратата зад себе си, която водеше до по-широка конферентна зала. Наоколо се суетяха още няколко агенти. Щом ни видяха, те млъкнаха и се втренчиха в нас.

— Няма да се разделяме — казах.

— Няма. Просто ще седнете на отделни маси — каза жената. — Всички ще сте в едно помещение, виж.

Изстенах наум. Кога бяхме спали за последно? Нима бягството ни от Института по тунелите на канализацията под Ню Йорк се беше случило едва преди два дни? Зъба беше в операционната, един Бог знаеше на какви хора се бяхме натъкнали, а на всичкото отгоре не виждах изход. Не и без да изоставим Зъба. Което беше недопустимо.

С въздишка бутнах встрани опразнения си поднос и кимнах на останалите.

Нека разпитът да започне.

— Как се казваш, пиленце?

— Ариел — отвърна Ейнджъл.

— Добре, Ариел. Познаваш ли човек на име Джеб Бачълдър?

Агентката вдигна пред себе си една снимка. Ейнджъл я разгледа. Познатото лице на Джеб на хартията я смути.

— Не — каза тя.

— Хм… добре… Би ли ми казала каква ти е Макс?

— Сестра. Заради мисионерите. Те са ни родители.

— Ясно, разбирам. А откъде имаш това кученце?

— Намерих го в парка.

Ейнджъл се разшава на място и погледна към Макс. И помисли: Добре, стига толкова въпроси. Готови сме.

Агентката срещу нея замълча и се взря с недоумение в бележките, които си водеше.

— Ъ-ъ… Струва ми се, че толкова въпроси стигат засега — обяви тя с объркано изражение. — Готови сме.

— Благодаря.

Ейнджъл се изхлузи от стола, щракна с пръсти на Тото и той изприпка след нея.

— Как се пише това? — попита агентът.

— Капитан, като капитан на кораб — обясни Газопровода. — И след него Терор. Не е трудно — Т-Е-Р-О-Р.

— Казваш се Капитан Терор?

— Точно така — отвърна Газопровода и се размърда на стола си. Погледна Макс, която говореше тихичко с агента пред себе си. — Вярно ли сте от ФБР?

За миг на лицето на агента се появи усмивка.

— Да. На колко години си?

— На осем. А ти?

Агентът го изгледа учудено.

— Ами… Хм… Доста си висок за осемгодишен, а?

— Аха. Всички сме доста високи. И слаби. И имаме голям апетит. Когато има какво да ядем.

— Да, ясно. Слушай… Капитан, някога да си виждал нещо такова?

Агентът вдигна пред себе си неясна черно-бяла снимка на полупреобразил се Заличител.

— Майчице, не — рече Газопровода и опули сините си очи. — Какво е това ?

Агентът сякаш онемя.

— И не виждаш?

— Аха — отговори Иги с едва прикрита досада.

— По рождение ли?

— Не.

— Как загуби зрението си… хм… Джеф, нали така?

— Да — Джеф. Ами, погледнах в слънцето, право в него. Както непрекъснато ни повтарят да не правим. Де да бях по-послушен.

— А после изядох примерно три чийзбургера, които бяха страхотни, вярвате ли ми? Или пък онези, пържените пайове! С ябълка! Просто върхът са. Опитвали ли сте ги? — Ръч изгледа обнадеждено жената срещу себе си.

— Не мисля. Би ли ми продиктувала името си буква по буква, миличка?

— Аха. К-Р-И-С-Т-А-Л. Хубаво име е. Харесва ми. Вие как се казвате?

— Сара. Сара Маколи.

— Ами, и това име не е лошо. Мечтали ли сте си името ви да е друго? Аз понякога си мечтая да имам някакво по-яко име. Разбирате ли? Примерно Клеопатра. Или Мари-Софи-Тереза. Знаете ли, че кралицата на Англия има някъде, примерно, шест имена? Казва се Елизабет Александра Мери. А фамилното й име е Уиндзор. Обаче нали е известна, достатъчно е да се подпише просто като „Елизабет К.“ и всички се сещат за кого става дума. Ще ми се и аз да стана известна някой ден. Тогава ще се подписвам просто „Кристал“.

Агентката замълча за миг, след което явно се опомни и попита:

— Чувала ли си за място, наречено „Училището“? Мислим, че се намира в Калифорния. Била ли си в Калифорния?

Ръч се взря замислено в тавана.

— В Калифорния? При сърфистите, кинозвездите и земетресенията? Не. Ама ми се ходи. Хубаво ли е там?

И погледна агентката с големите си невинни кафяви очи.

— Наричай ме агент Микелсън — каза ми с усмивка той. — А аз как да се обръщам към теб? Макс умалително ли е? Максин?