Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Погледнах медицинската сестра. Имаше уплашен вид, който подсказваше, че би предпочела да бъде където и да е било, но не и тук. Напълно я разбирах.

Лекарката заговори делово:

— Включихме му една банка физиологичен разтвор, за да преодолее шока, но се нуждае и от кръв.

— Не бива да му преливате чове… обикновена кръв — казах. Всички научни познания, които бях прихванала през годините на анализи и експерименти, изведнъж изплуваха в съзнанието ми. — Червените ни кръвни телца имат ядро.

Като птичите.

Лекарката кимна.

— Пригответе се за даряване на кръв — каза ми тя отсечено.

Двайсет минути по-късно бях с литър по-лека и ми се виеше свят като на пиян щраус. Не беше редно да давам толкова много кръв, но Зъба се нуждаеше от повече дори и от това количество, така че направих всичко възможно. Бяха го вкарали в операционната.

Запътих се по коридора към чакалнята. Там беше пълно с хора, но не и с деца птици.

Забързано обиколих помещението в случай, че се бяха скрили под столовете или нещо подобно. Ятото го нямаше.

Със замаяна глава проверих един коридор, след това друг. Чувствах се отпаднала, гадеше ми се и имаше сериозна опасност всеки момент да припадна от страх, че съм ги изгубила.

— Тук са — каза ми ниска чернокоса медицинска сестра.

Загледах я, а тя ми подаде малка пластмасова бутилка с ябълков сок и кексче.

— Изяжте това — заръча ми. — Ще Ви помогне за виенето на свят. Вашите… братя и сестри са в седми кабинет — посочи надолу по коридора.

— Благодаря — смотолевих аз, несигурна дали го заслужаваше.

Отворих дебелата врата на седми кабинет, без да почукам. Четири чифта притеснени детско-птичи очи се взряха в мен. От облекчението — макар и временно — коленете ми омекнаха.

— Ти трябва да си Макс — чу се глас.

Стомахът ми се сви. О, не — помислих си при вида на тъмносивия костюм, късата военна прическа и почти невидимата слушалка в ухото. Заличител? Новите партиди ставаха все по-неразличими. Очите на мъжа не грееха с типичния животински блясък, но не възнамерявах да свалям гарда.

— Заповядай, седни — обади се друг глас.

Бяха трима — двама мъже и една жена, с „правителствено“ излъчване. Бяха насядали около работната маса от изкуствено дърво.

Иги, Ръч, Гази и Ейнджъл също седяха на масата, а пред тях имаше пластмасови подноси с храна. Осъзнах, че не я бяха докоснали, въпреки че вероятно вече умираха от глад. Предпазливостта им ме изпълни с гордост и за малко очите ми да плувнат в сълзи.

— Кои сте вие? — попитах.

Удивих се колко спокойно и равно звучеше гласът ми. Точка за мен.

— От Федералното бюро за разследване сме — каза единият мъж и ми подаде визитната си картичка. Беше както трябва — с отпечатан герб и прочее. Не че това имаше някакво значение. — И сме на ваша страна. Научихме, че сте се натъкнали на затруднение, и дойдохме да проверим имате ли нужда от помощ.

Колко искрено звучеше само.

— Много мило! — казах и побързах да седна, преди да припадна. — Но нима всички тук, в болницата, не са се натъкнали на затруднение ? Съмнявам се, че ФБР обръща внимание на всеки поотделно. Така че кажете какво искате от нас.

Единият от агентите потисна мазната си усмивка. Тримата се спогледаха за кратко. Първият — според картичката се казваше Дийн Микелсън — се усмихна унило.

— Знаем, че сте преживели доста, Макс. И съжаляваме за това, че… Ник е пострадал. В безизходица сте, но ние можем да ви помогнем.

Бях много уморена, а трябваше да помисля. Ятото не ме изпускаше от очи. От мястото си долавях аромата на топлата закуска пред тях.

— Ейнджъл — казах, — дай на Тото малко храна — да проверим дали ще му стане нещо. Ако оцелее, може да се нахраните.

Тото сякаш знаеше името си — подскочи на стола до Ейнджъл и завъртя опашка. Тя се поколеба — не искаше да рискува.

— Ето — каза агентката, изправи се и изяде една хапка от бърканите яйца на Ейнджъл.

Другите двама последваха примера й и опитаха храната от останалите три подноса. Един по-млад агент донесе пети поднос за мен. Опитаха и моята храна, след което оставиха подноса на масата.

— Така добре ли е? — попита един от тях.

Заизучавахме ги с интерес в очакване внезапно да стиснат гърла и да се строполят бездиханни на пода.

Е, не се случи.

— Добре, време за манджа, банда — казах и ятото се нахвърли върху храната с настървението на… хм, Заличители.

Гази приключи първи — просто беше всмукнал съдържанието на подноса си.