Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Само да чуеше за Заличителите…

Ан си пое дъх и се отпусна назад в стола си, без да сваля очи от мен.

— Както виждаш, важни сте за нас. Искаме да научим всичко за вас. По-важното обаче е, че ако слуховете са верни, може би сигурността на цялата страна е заложена на карта — ако така нареченото ти семейство попадне в неправилните ръце. Не осъзнавате собствените си сили.

Изчака да осмисля казаното, след което се усмихна уморено.

— Предлагам ти сделка. Ти ни даваш възможност да научим повече за вас — без никаква болка и интервенции, — а ние осигуряваме най-доброто медицинско обслужване за Ник и безопасен подслон за останалите. Ще си починете, ще съберете сили, Ник ще се оправи, след което сами ще решите какво да правите по-нататък.

Почувствах се като гладна мишка пред огромна буца сирене.

Която беше поставена точно в средата на голям капан — колкото за една Макс.

Изписах на лицето си израз на учтива незаинтересованост.

— И се очаква да повярвам в искреността ви, защото…

— Много бих се радвала да можех да ти дам някаква гаранция, Макс — каза Ан, — но не мога. Не мога да ти кажа нищо, на което да повярваш. Помисли сама — сви рамене. — Писмен договор? Моята честна дума? Искреното уверение на шефа на ФБР?

И двете се изсмяхме. Ама че шегобийци бяха тези агенти.

— Просто… нямаш особено голям избор, Макс. Не и в момента. Съжалявам.

Втренчих се в масата и се замислих. Ужасяващото беше, че тя беше права. Държеше ни в ръцете си заради критичното състояние на Зъба. Най-доброто, което можех да сторя, беше да приема предложението й да ни подслонят и да се погрижат за него, да проявя търпение и да измисля план за бягство по-късно. Излях поток ругатни наум, след което вдигнах очи.

— Да речем, че приема. Къде е този подслон, който предлагате?

Тя ме погледна. Ако желанието ми да съдействам я беше изненадало, го прикри добре.

— Вкъщи — каза.

Зъба излезе от операционната почти цели два часа по-късно. Чаках отпред, а нервите ми бяха опънати като струна.

Появи се лекарят, с когото бях говорила по-рано. Все още беше в зелените си одеяния. Идеше ми да го сграбча за яката, да го запратя в стената и да изтръгна отговорите на някои въпроси. Но се опитвах да надвия тази част от себе си.

— А, да. Ти беше Макс, нали?

— Да. Макс.

Зачаках напрегнато. Ако се беше случило непоправимото, щях да измъкна останалите и щяхме да се опитаме да избягаме.

— Брат ти Ник… На няколко пъти стана доста напечено. Преляхме му няколко банки кръвозаместител и успяхме да закрепим кръвното му налягане в безопасни граници.

Единствено свиването и отпускането на юмруците ми помагаше да остана на място и да се съсредоточа върху думите му.

— Прескочихме инфаркта — продължи той. — Успяхме да зашием раните и да спрем кръвотечението. Засегната беше една от главните артерии, както и един… от въздушните му мехури.

— Какво е състоянието му в момента?

Наложих си да успокоя дишането си и да овладея импулса си да полетя нанякъде. В моя случай — буквално .

— Стабилизиран е — каза лекарят с уморено, но смаяно изражение. — Ако всичко е наред, ще се оправи. Трябва да кротува около три седмици.

Тоест вероятно шест дни, предвид изумителните ни способности да оздравяваме и да се възстановяваме изключително бързо.

По дяволите. Шест дни бяха доста време.

— Може ли да го видя?

— След като излезе от реанимацията — отвърна лекарят. — Може би след около четиридесет минути. Надявах се да ми обясниш някои физиологични особености. Забелязах, че…

— Благодаря Ви, докторе — обади се Ан Уокър зад мен.

— Искаше ми се да разбера… — продължи лекарят, гледайки мен.

— Съжалявам — прекъсна го Ан. — Децата са уморени и трябва да си починат. Някой от колегите ми ще отговори на въпросите ви.

— Извинявай, но колегите ти не знаят нищо за нас — напомних на Ан през стиснати зъби.

Лекарят изглеждаше ядосан, но кимна и се отдалечи по коридора. Ан ми се усмихна.

— Стараем се да не вдигаме много шум около вас — каза тя. — Докато не се уверим, че сте добре. Но новините за Ник са страхотни.

Отидохме в чакалнята. Щом ме видяха, останалите от ятото скочиха на крака. Усмихнах им се и вдигнах палец нагоре. Ръч изчурулика радостно, плеснаха ръце с Гази, а Ейнджъл се спусна към мен и ме прегърна. Вдигнах я във въздуха и я стиснах здраво в обятията си.

— Ще се оправи — казах.

— Може ли да го видим? — попита Иги.