Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Иг, съжалявам, че ще те разочаровам, обаче ти си сляп. — От облекчение ме беше прихванало чувство за хумор. — След малко обаче може да идеш да го послушаш как диша и дори да поговориш с него… може би .

Иги ме озари със смесицата от смръщване и усмивка, която владееше до съвършенство.

— Здравейте — обади се Ан.

Бях забравила, че е точно зад гърба ми.

— Макс може би ви е разказала за мен. Казвам се Ан Уокър, от ФБР. Обясни ли ви за споразумението, което сключихме?

Хитър ход — дори и да не бях, тя току-що потвърди, че спогодбата ни вече е факт.

— Да — отвърна Ейнджъл и я измери с поглед. — Ще поживеем у вас известно време. За кратко.

— Точно така — кимна Ан и й се усмихна.

— Тото също — реши да се застрахова Ейнджъл.

— Тото?

— Кучето ми.

Тя посочи под стола. Тото се беше свил на кълбо, сложил кротко глава на предните си лапи.

— Как ви пуснаха тук с кучето? — удиви се Ан.

Не ми се щеше да навлизаме в такива подробности.

— Така! Значи, щом Зз… Ник се пооправи, ще идем да живеем в къщата на Ан, за да си отпочинем и да му позволим да се възстанови изцяло. Съгласни ли сте?

Останалите закимаха с различни дози ентусиазъм.

— „Зник“? — измърмори Иги подигравателно.

Не му обърнах внимание.

— Всъщност Ник се нуждае поне от седмица, за да се подобри — каза Ан. — Така че ние може да идем вкъщи още днес, а той ще се присъедини, когато е готов.

Гази премигна. Ръч повдигна вежди.

— Не — казах на Ан. — Не съм се съгласявала на подобно нещо. Няма да оставим Ник тук сам.

— Пълно е с лекари и медицински сестри, а пред вратата му ще пазят двама агенти. Денонощно — обеща Ан.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Не. Заличителите ще изядат агентите ви вместо закуска.

Ан не се засмя на шегата ми. Нищо чудно, предвид че вероятно нямаше никаква представа за какво говоря.

— Ще се чувствате по-добре вкъщи — каза тя. — Далеч по-добре ще ви е.

— Но не и за Ник — отсякох.

— Но… Не можем да го местим — каза тя. — Нима мислите да останете при него в стаята?

— Момичетата да легнат на леглото — каза Гази. — Ние с Иги ще спим на пода.

— Извинявай, драго сексистче — повдигнах вежди аз. — Какво ще кажеш двамата най-дребни от групата да легнат на леглото — просто защото ще се съберат на него. Тоест вие с Ейнджъл.

— Да — присъедини се и Ръч и присви очи. — Какво? Прекалено съм лигава, за да спя на земята ли?

Гази нахлузи инатливото си изражение, затова прекосих стаята преди да започне да спори. Бяха настанили Зъба в двойна стая, но другото легло беше празно. Двамата най-малки членове на ятото щяха да спят на него, а останалите щяхме да се настаним както дойде.

— Разбира се, Ваше Височество разполага с цяло легло само за себе си — казах на Зъба.

— Точно така — отвърна той замаяно. — Защото отстрани в тялото на Наше Височество зее дупка.

Все още имаше мъртвешки вид — изключително блед и отпаднал. Не можеше да яде, затова го хранеха венозно? Иги беше дарил още половин литър кръв, който беше помогнал сериозно.

— Припомням ти, че те зашиха — казах аз. — В момента нямаш никакви дупки.

— Кога ще ме изпишат?

— Казаха след седмица.

— Тоест утре? — попита той.

— И аз така мисля.

— Слушай, Зник, може ли да сменя канала? — попита Иги. — Дават мач.

— Разбира се, Зиги — отвърна Зъба.

Легнахме си рано, смачкани и копнеещи за сън предвид събитията от последните двайсет и четири часа. Към девет часа останалите вече спяха непробудно. Агентите изнамериха отнякъде постелки за йога, които вършеха работа. Особено ако човек е свикнал да спи на земята в пещери или по бетонните подове в тунелите на метрото.

Опитах се да успокоя ума си в настъпилата тишина. Глас? Някакви належащи забележки, които да искаш да споделиш, преди да откъртя?

Реши да останеш със Зъба.

Очевидно — отвърнах наум. Думите на Гази на плажа… Малкият всезнайко беше прав. Не биваше да позволявам пак да се разделяме, дори и да изглеждаше по-безопасно. Справяхме се най-добре, когато бяхме заедно. Цялото семейство, заедно на едно място.

Семейството е много важно — каза Гласът. — Мисля, че ти ми го каза веднъж.

Да — помислих си. — И затова мисля да потърсим родителите си веднага, щом излезем оттук.

Поех си дълбоко въздух и опитах да се отпусна. Бях напълно изтощена, но мозъкът ми работеше с пълна пара. Щом затворех очи, през съзнанието ми започваха да препускат най-различни образи — взривяващи се сгради, облак под формата на гъба, патици, омазани с нефт, планини боклук, ядрени електроцентрали. Кошмари от действителността.