Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Аз обаче имах проблем — заливаха ме същите съчетани със сърцебиене горещи вълни като миналата нощ. Дишах насечено и бях толкова изнервена, че имах чувството, че по цялото ми тяло пълзят насекоми.

Както седеше в скута ми, загледан през прозореца, Тото обърна черните си лъскави очи към мен, стана демонстративно, прескочи Зъба и се настани в Ейнджъл, сякаш ми казваше: „Не искам в теб, ако си толкова топла“.

— Майчице, вижте само — обади се Ръч и посочи през прозореца. — Чисто бял кон. Като ангел е. Какви са тези колела от слама?

— Бали сено — обясни Ан от предната седалка. — Навиват ги така, вместо да ги събират на купи.

— Толкова е красиво — продължи Ръч и взе да подскача на седалката до Ан. — Хълмовете са страхотни. Какво е това дърво с широките листа? Което е в най-различни цветове?

— Клен — отвърна Ан. — Той е сред най-пъстрите.

— Как изглежда къщата ти? — попита Ръч. — Бяла, с колони отпред? Като Тара? Гледала ли си филма?

— „Отнесени от вихъра“ — потвърди Ан. — Опасявам се, че къщата ми далеч не е като Тара 5 5 Тара — името на имението, в което се развива действието в споменатия роман на Маргарет Мичъл и едноименния филм по него. — Бел. прев. . Живея в стара ферма, но поне имам двеста декара земя около къщата. Ще имате достатъчно място за игри. Почти стигнахме.

Двайсет минути по-късно Ан спря пред един портал и натисна копчето на някакво устройство. Портите от ковано желязо се отвориха и влязохме.

Зад нас порталът се затвори. Сетивата ми на мига минаха в режим на предварителна тревога.

Докато стигнем до самата къща мина почти цяла минута. Покритата с натрошени мидени черупки алея се виеше под красиви дървета, които събираха короните си над главите ни. Над колата плавно се сипеха червени и жълти листа.

— Е, пристигнахме — каза Ан и направи завой. — Надявам се да ви хареса.

Погледнахме през прозорците на колата. Къщата на Ан беше като картина. В долната част стените бяха от обли речни камъни, а нагоре бяха облицовани с дъски. Почти цялата фасада беше обрамчена с широка покрита веранда. Дворът бе заобиколен от големи храсти, по някои от които все още висяха увехналите цветове на хортензия.

— Отзад има езеро — каза Ан и спря на паркинга пред къщата. — Доста е плитко. Вероятно все още е топло и става за плуване — поне следобед. Хайде, слизайте.

Изсипахме се от колата. Беше приятно отново да сме на открито.

— Тук мирише различно — каза Ръч и сбърчи нос. — Страхотно е.

Къщата беше на върха на нисък хълм. По склоновете му имаше просторни поляни и овощна градина. Клоните на дърветата бяха отрупани с ябълки. Наоколо се носеха птичи песни. Нямаше и помен от бучащ трафик, миризма на асфалт, човешка глъчка.

Ан отвори входната врата.

— Защо стоите там? — засмя се тя. — Няма ли да видите стаите си?

Кимнах и Ейнджъл и Ръч тръгнаха към къщата, следвани от Гази.

Иги остана до мен.

— Как изглежда? — попита тихо.

— Като в рая, Джеф — каза Зъба.

Грубата кора на дървото се врязваше в бедрата му, но Ари не й обръщаше внимание. В сравнение с болката от присаждането на огромните криле на раменете му това беше като детска игра. Мисълта го накара да се ухили. Всъщност всичко, което правеше, беше детска игра — нали беше на седем години. Идния април щеше да стане на осем. Не че имаше значение. Нямаше да получи подаръци, нито торта. Баща му вероятно нямаше дори да си спомни.

Той отново вдигна бинокъла пред очите си и стисна челюсти. Пернатите мутанти слязоха от колата. Вече беше огледал терена и беше надникнал в къщата през прозорците. Бяха се уредили с уютна бърлога — поне за известно време.

Не беше честно. Нямаше думи, които да опишат колко нечестно беше. Ари стисна клона в ръката си и го отчупи. В кожата му се заби дълга и тънка треска.

Погледна я и зачака сигналът за болка мудно да стигне до мозъка му. Около треската се събра яркочервена кръв. Ари я хвана и я издърпа, преди мозъкът му изобщо да осъзнае, че е ранен.

Защо беше тук, качен на дървото, недалеч от лагера на отряда, зяпнал онези мутирали нещастници през бинокъла? Трябваше да е на земята. Да потупа Макс по рамото и да забие юмрук в лицето й, когато тя се обърне.

Но не. Вместо това тя щеше да се нанесе в лъскавата къща, убедена, че няма равна, че е по-печена от всички, особено от него.

Единственият хубав спомен от последните двайсет и четири часа беше изражението й, когато установи, че той е жив. Беше шокирана. Шокирана и ужасена, спомни си Ари със задоволство. Искаше тя да изглежда така всеки път, когато го видеше.