Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Не, прав си — казах. — Тук е. Ако са географски координати, това трябва да е мястото.

Сградата срещу нас беше далеч от представите ни за уютна къщурка с бяла дървена оградка, някогашен дом на родителите на мило бебче, което луди учени щяха да превърнат в мутант — дете птица. Не. Беше пицария.

От тази страна на улицата имаше автомивка, банка, пицария и химическо чистене. От другата — парк. Нямаше къщи и блокове, никакви жилищни сгради.

— Ама че тъпо — каза Зъба.

— Съгласна съм с това становище — потвърдих и пресякох улицата. — Може тук да е имало жилищен блок, но да са го съборили.

Застанахме пред тъмното заведение и надникнахме вътре. На стената висеше черно-бяла снимка на няколко души пред лъскава, по-нова на вид версия на заведението. Под снимката имаше надпис: „Тук сме от 1954 година“.

— До тук с тази хипотеза — каза Зъба.

— Държиш ли ти да изругаеш този път, или може и аз? — попитах.

— Давай — отвърна Зъба и прибра страницата в джоба си.

— Ами, мамка му — казах. — Нищо, да опитаме следващото място. Току-виж извадим късмет.

И действително, имахме поне някакъв късмет — на следващия адрес имаше жилищна сграда.

За съжаление, беше изоставен блок в изпаднал квартал, населяван от доста мрачни елементи, много от които въртяха тъмните си дела точно в момента — в два часа през нощта.

— Хайде да проверим все пак — казах и се скрих в сенките.

Бяхме кацнали на насмоления покрив на съседната сграда. Половинчасовото наблюдение показа, че в изтърбушената полусрутена постройка живееха поне двама души — а вероятно и повече.

Двайсет минути след като вторият тип беше излязъл и не се беше върнал, се изправих.

— Готов ли си?

— Готов — каза Зъба.

Скочихме на съседния покрив.

— Избери си най-противното ти място — прошепнах на Зъба. — Канализацията на Ню Йорк или изоставеният блок, пълен с наркомани?

Зъба се замисли и тихо прекоси помещението, като избягваше да се появява в светлите зони, осветени от луната през зеещите прозорци.

— Все пак избирам канализацията на Ню Йорк — прошепна ми в отговор.

Започнахме от втория етаж надолу — отваряхме вратите, проверявахме камините, почуквахме стените за тайни укрития.

Два часа по-късно потърках чело с мръсната си ръка.

— Нищичко. Да му се не види!

— Да — прошепна Зъба. — Да проверим и този килер и да се изнасяме.

Кимнах и отворих дрешника в коридора. Беше празен. Мазилката по стените се беше оронила и отдолу прозираха летвите.

Тъкмо да затворя вратата, когато тънка светла ивица в стената привлече погледа ми. Насочих фенерчето, повдигнах вежди и се наведох. Зад една от летвите беше напъхано нещо.

— Какво има? — попита Зъба тихо.

— Сигурна съм, че не е важно — прошепнах. — Но все пак да видим…

Измъкнах с нокти парче хартия, широко около десет сантиметра. Обърнах го и затаих дъх.

Беше снимка.

Докато Зъба надничаше през рамото ми, осветих снимката. Изобразяваше жена, прегърнала бебе. Пухкаво, розово, синеоко бебе… Точно умалено копие на Газопровода — барабар със зализания перчем.

— Да ме вземат мътните — прошепнах.

Внезапно пред входната врата спряха нечии тежки стъпки.

— Върнаха се — каза Зъба. — Натам!

Завъртяхме се и се втурнахме нагоре по стълбите. Лунните лъчи, нахлули през прозорците обаче, хвърлиха сенките ни надолу.

Входната врата се хлопна и някой изрева:

— Ей!

Зад нас проехтяха тежки и тромави стъпки. Някой като че удари стената с бухалка — чухме плътен удар и звука на пукаща се мазилка.

— Това чака главата ти! — извика мъжки глас. — Ще те пипнем!

В края на стълбите се понесох надясно по пътя, по който бяхме дошли. Подминах няколко врати, когато осъзнах, че Зъба не беше с мен. Заковах на място и го видях в другия край на коридора.

Направих му знак, но той тъкмо тръгна към мен, когато двамата наркомани се изсипаха в коридора помежду ни.

Единият тупкаше зловещо и глухо в дланта си с бухалката. Другият държеше парче счупена бутилка.

— Решили сте да се намърдате в нашето гнезденце, а? — изграчи единият.

Да се намърдаме във вашето гнезденце? Моля?

Спряха за миг, а на лицата им грейнаха усмивки. Ужасяващо.

— Момиче е, брато! — удиви се единият.

Този с бутилката в ръка извади от колана си страховит нож и го завъртя така, че да проблесне на лунната светлина.

Зъб? Хайде, няма ли да предприемеш нещо? Крайно време е — помислих напрегнато. — Къде си, Зъб?