Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Макс? — Шепотът на Ейнджъл беше почти недоловим.

Надигнах се.

— Кажи, мъниче?

— Не мога да заспя. Може ли да изляза да полетя? — попита тя.

Погледнах часовника. Почти полунощ. В къщата беше спокойно и тихо. С изключение на тихите стъпки в коридора.

Газопровода надникна през вратата.

— Макс? Не мога да заспя.

— Добре, облечете се. Грехота е да не се насладим на простора около къщата.

В крайна сметка излязохме всички, заедно с Тото.

— Обожавам да летя! — каза той и скочи в ръцете на Иги. — Само да не ме изпуснеш!

Беше върховно. Наоколо почти нямаше осветление, нямаше и самолети, а засега — и Заличители.

Прохладният свеж въздух беше около четири градуса и в гърдите ни сякаш се вливаше течен кислород. Понесох се в широки кръгове: улавях въздушните течения, отпусках се на тях и се усещах почти безтегловна. Именно в такива моменти се чувствах най-спокойна и нормална. Бях нормална част от този свят, част, която имаше своето място в него.

Ти имаш своето място, Макс — обади се Гласът. — Част си от всичко и всичко е част от теб. Животът те носи към целостта. Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнено ще бъде. Остави се да те носи и по-лесно ще постигнеш целостта.

Повдигнах вежди. Това звучеше като от лепенка върху бронята на кола.

Остави се на течението, Макс — каза Гласът. — Съедини се с него.

Тъй като нямах абсолютно никаква представа за какво течение говори, реших за момента да се оставя на въздушното и да му се насладя.

— Вижте, прилепи! — каза Ръч.

Вдигнах поглед и видях стотици, ако не и хиляди пърхащи прилепи. Движеха се на тласъци между дърветата — странни, малки черни кавички на фона на тъмнолилавото небе. Бяхме летели с мишелови, но не и с прилепи.

— Те са бозайници като нас самите — казах аз.

По-близки ли ни бяха, отколкото птиците? Със сигурност не и по предпочитаната си храна — насекомите.

— Болят ме ушите — оплака се Тото.

— От ехолокацията 7 7 Ехолокация — изпращане на сигнали с различна честота и приемане на отразената вълна. Прилепите генерират ултразвук, който варира между 14 000 до 100 000 Hz, което е доста над прага на човешкото чуване. — Бел. ред. е — обясни Иги. — Удивително е! Сега тихо, опитвам се да се съсредоточа.

Тото изпуфтя и се укроти.

Трите с Ръч и Ейнджъл допряхме върховете на крилата си и се завъртяхме в кръг подобно на пернати витла на перка.

Гази изскочи отнякъде и тупна Ръч по гърба с крило.

— Ти гониш! — извика той и се стрелна напред.

Зъба беше доста нависоко — изкачваше се в стръмна спирала, правеше завои, упражняваше техниките, които беше научил от мишеловите на запад. Виждаше се само когато минаваше пред луната.

Внезапно почувствах вече познатата гореща вълна да залива тялото ми и лицето ми пламна. Задъхах се, а от притока на адреналин сърцето ми заблъска лудо. Бързо вдигнах ръка към лицето си с надеждата, че няма да се превърна в Заличител точно сега пред всички.

И внезапно се понесох като ракета през небето. Косата ми се вееше бясно зад мен, а очите ми сълзяха от вятъра. Движех се невероятно бързо, а почти не усещах крилете си да мърдат. Боже, какво става? — помислих си. Земята под мен се размаза.

С ятото можехме без проблем да поддържаме постоянна скорост от сто и трийсет километра в час, а при нужда можех да ускоря до сто и деветдесет. При пикиране достигахме до двеста и деветдесет.

В момента обаче се движех далеч по-бързо от това. Сама, като стрела.

Беше просто върхът .

В гърдите ми се надигна някаква дива радост, но смехът ми беше беззвучен — оставаше далеч зад мен, докато се носех през нощта. Накрая се опомних и усетих, че забавям ход.

Дори не се бях задъхала. Отново се разсмях, обърнах се и се насочих обратно към дома на Ан. Прецених, че бях изминала около… петдесет километра .

Заварих ятото на същото място. Видях ги далеч преди те да видят мен.

Забавих полет и се присъединих към тях. Пет лица ме изгледаха смаяно. Шест, ако броим и Тото.

Газопровода проговори първи.

— Имаш турбодвигател — отбеляза той тихо.

— Искам ти да ме носиш — каза Тото и се опита да се измъкне от Иги.

Засмях се, протегнах ръце, той скочи в тях и ме близна развълнувано по шията. Не държах да го прави, но няма значение.

— Какво стана, Макс? — каза Ейнджъл с ококорени очи.

— Мисля, че току-що се сдобих с ново умение — отговорих и се ухилих широко.