Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

На! Фрас. Ти! Фрас. Макс! Фрас.

Значи Макс можеше да лети със скоростта на светлината, така ли? Ари изръмжа, хвърли се отново напред и заби тоягата бо 8 8 Бо — японско оръжие — права дървена тояга с дължина около 1,80 м. — Бел. прев. в гърба на противника си. Тежката пръчка беше по-висока от него и имаше дебелина колкото китката му. Звукът от удара с нея беше глух и смразяващ.

Другият Заличител падна на постелката и остана неподвижен, като стенеше тихо.

— Следващият! — изръмжа Ари.

Поредният член на отряда се преобрази и скочи в кръга при него, вдигнал своето бо в готовност. Ари премина в режим на атака. Ръцете му изтръпнаха от вибриращата от ударите тежка тояга.

Беше видял Макс да прелита с над триста и двайсет километра в час. На лицето й беше изписана радост, а косата й се развяваше зад нея като ореол.

Джеб продължаваше с подаръците за ятото. А какво беше дал на него? Неестествени, болезнени и тромави криле. Ари си беше мислел, че мечтае да може да лети, за да заприлича повече на ятото. Но да присадиш криле на тялото на Заличител нямаше нищо общо с онова, което имаха те. В гърлото на Ари заседна изгаряща жлъч и той с рев стовари своето бо върху главата на другия Заличител.

Ето така щеше да направи с Макс. Тя беше на четиринайсет, той — едва на седем, но вече беше три пъти по-голям от нея. Мускулите му бяха огромни и имаше силата — както и природата — на вълк.

Джеб беше казал, че е необходимо. И че той трябва да му повярва. И докъде го беше довело това? До огромните криле, които единствено го измъчваха. А Макс продължаваше да му се надсмива. Е, тези дни бяха към края си.

Скоро той щеше да бъде златното момче, а Макс щеше да е просто далечен спомен за провалил се експеримент.

По-висшестоящите го бяха одобрили.

Решението беше взето.

— Следващата жертва!

Първите два адреса във Вашингтон не се бяха оказали успешни, но хипотезата за географските координати на Зъба беше единственото, за което можехме да се хванем. И все пак на втория адрес намерихме снимка на Газопровода. Така де, бях почти убедена, че беше Гази. Може би пък не беше пълен провал.

Така или иначе, трябваше да проверим още два адреса. Все още нямахме никаква информация за мен, нито пък за родителите ми. Опитвах се да не обръщам внимание на това.

— Чакай, Тото! — казах, докато обличах новото си яке.

Имаше големи скрити прорези за крилете. Интересно откъде го беше намерила Ан. В „Птицо-детска мода“? Тото упорито се опитваше да се напъха в ръцете ми, притеснен да не го забравим.

— Тото? Може би е по-добре да останеш вкъщи — казах и вдигнах ципа на якето. — Нали се сещаш, да пазиш къщата.

Той застина и се втренчи в мен.

— Доста гадно от твоя страна — каза той.

Ейнджъл се приближи, прегърна го и му рече утешително:

— Предлага го, защото си страшно свиреп, чуваш изключително добре, а и имаш такива остри зъби.

Вътрешно завъртях очи.

— Да. Не защото си куче или нещо такова.

Тото седна и доби онзи инатлив вид, който по принцип беше типичен за Гази.

— Искам да дойда.

Зъба ми се ухили зад гърба му. Въздъхнах тежко и се троснах ядосано:

— Хубаво.

Той скочи в ръцете ми и ме близна по бузата. Трябваше да поговоря с него за този навик.

След пет минути вече бяхме във въздуха и летяхме към Вашингтон.

— Е, Ейнджъл? — обърнах се към нея.

Тя се носеше в нощното небе на белите си криле. Макар че бяха с размах от два метра и четиридесет сантиметра, напомняха крилете на гълъб.

— Да си долавяла нещо от мислите на Ан? Каквото и да било?

— Всъщност не. — Ейнджъл се замисли. — Успях да разбера само, че наистина работи за ФБР. Държи на нас и иска да сме щастливи. И мисли, че момчетата са мърльовци.

— Аз съм сляп — каза Иги раздразнено. — Очаква се да не мога да чистя.

— Разбира се, нали си инвалид — казах със сарказъм. — Все пак не можеш нито да правиш бомби, нито да готвиш, а и никога не си печелил на „Монополи“. И изобщо не можеш да познаеш кой кой е само с едно докосване на кожата или перата.

Гази се изхили, а Иги повдигна вежди. Обърнах се отново към Ейнджъл.

— Нещо друго?

— Има нещо, което не ни казва — продължи Ейнджъл колебливо. — Но не знам какво е. Дори и в собствения й ум не е много ясно. Но е нещо, което предстои да се случи.

Наострих всичките си сетива.

— Какво точно? Кани се да ни предаде на Белите престилки?

— Не мисля, че дори знае кои са Белите престилки — каза Ейнджъл. — Не знам дали е нещо лошо. Може да е друго… например да иска да ни заведе на цирк.