Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Лицето му се изкриви от гняв. Той се наведе, вдигна парче бетон, засили се и го запрати към витрината на един магазин. Стъклото се пръсна и алармата се разпищя на мига.

— Опа — смотолеви той.

— Да се омитаме — каза Зъба.

Ейнджъл, Газопровода и Ръч излетяха. Тото скочи в ръцете ми. Пъхнах го в якето си.

— Не — каза Иги, а аз застинах на място.

— Моля? Хайде, Иги — казах. — Не чуваш ли алармата?

— Чувам. Не съм и глух — отвърна той язвително. — Не ми пука! Нека да ме намерят и да ме заловят. Няма значение. Нищо няма значение.

За мой ужас той просто седна на тротоара. Воят на полицейските сирени вече се приближаваше.

— Иги, да тръгваме ! Ставай! — каза Зъба.

— Дай ми поне една причина — каза Иги и отпусна глава в ръцете си.

Подхвърлих Тото на Зъба. Кучето изквича стреснато, но той го улови.

— Вие тръгвайте — заповядах.

Зъба се издигна във въздуха, но закръжи наблизо с останалите от ятото. Сирените звучаха още по-близо.

Наведох се.

— Слушай, Иги — рекох напрегнато. — Съжалявам за тази вечер. Знам колко си разочарован. Всички сме разочаровани. Съжалявам, че не виждаш. Помня времето, когато виждаше. Не мога да си представя какво е да загубиш зрението си. Съжалявам, че сме мутанти, деца птици. Съжалявам, че не знаем кои са родителите ни. Съжалявам, че по петите ни непрекъснато има Заличители и други хора, които искат да ни убият. Обаче ако си мислиш, че ще ти позволя да ни изоставиш, се лъжеш. Вярно, ти си сляп откачен мутант, но си моят сляп откачен мутант и ще тръгнеш с мен веднага , ще тръгнеш с всички нас , и то веднага , иначе така ще те наритам, че няма да можеш да си седнеш на задника поне една седмица!

Иги вдигна глава. По проблясъците светлина предположих, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Иги, нуждая се от теб — казах трескаво. — И те обичам . Имам нужда от всички ви, и от петимата — само така самата аз се чувствам цяла. Така че ставай, преди да те убия.

Той се изправи.

— Е, щом поставяш така нещата…

Хванах го за ръка, изтичахме зад магазините, понесохме се във въздуха и се насочихме към сенките. Издигнахме се високо, а под нас две полицейски коли влетяха на паркинга.

Обърнахме се и полетяхме към къщата на Ан. Внимавах връхчетата на крилете ми да докосват тези на Иги при всеки мах.

— Ние сме семейството ти — казах му. — И винаги ще бъдем семейството ти.

— Знам.

Той подсмръкна и изтри слепите си очи с ръкав.

— Хайде да полетим бързо ! — обади се Тото.

— Какво е това ? — казах, без да мисля. — Имам предвид, че изглежда добре. Мирише добре… — Седнах на масата и подадох чинията си. — Броколи? Чудно!

Ан изсипа щедра доза яхниесто подобие в чинията ми. Успях да различа грах, може би морков и нещо кафеникаво — вероятно от месен произход.

Взех вилицата и се усмихнах възпитано.

— Благодаря ти, че си ни приготвила вечеря, Ан — казах и боднах в чинията.

— Моля — отвърна тя суховато. — Поне се получи доста. Все още се уча.

— Няма проблем — казах с пълна уста и размахах вилица във въздуха. — Много е вкусно.

Зъба сложи чинията на Иги пред него и тропна по масата до вилицата му. Иги безпогрешно я намери и започна да се храни. Наблюдавах го от миналата нощ, но днес се държеше нормално. Поне не беше взривил и подпалил нищо, което беше добър знак.

Ометохме всичко от чиниите си. Плюс допълнителното. Твърде често ни се беше случвало да стоим гладни, че да имаме претенции.

Накрая, за да затвърди имиджа си на американска домакиня, Ан извади ябълков пай.

— Обожавам ябълков пай! — рече Ръч въодушевено.

— Нали има още един? — попита Гази предпазливо, като делеше парчетата наум.

Ан извади още един.

— Както ви казах, уча се.

Гази вдигна победоносно юмрук.

— Браво!

— Трябва да поговорим, деца — каза Ан, докато разпределяше пая. — Нещо като семеен съвет.

Останах безизразна, но вътрешно се зачудих за чие семейство точно говореше.

— Справяте се чудесно тук — продължи тя и седна на стола си. — Свикнахте по-бързо и от най-смелите ми очаквания. Признавам, че и на мен ми е изключително приятно да съм с вас.

Обзе ме някакво лошо предчувствие. Дано не каже нещо ужасно. Например, че иска да ни осинови. Нямах и идея как щях да постъпя в подобна ситуация.

— Мисля, че е време да преминем към следващата стъпка — рече тя и ни огледа.

Моля те, недей, недей, недей…