Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Тя продължаваше да ги гледа. Накрая сви рамене и кичурите коса се размърдаха.

— Не подозират нищо. Разбира се, ние сме едва в началото. В самото начало.

Ари се ухили и каза с оголени кучешки зъби:

— Началото на края .

Тя се усмихна.

Плеснаха ръце една в друга и звукът проехтя като пушечен изстрел из тихата гора.

— Да. Чака ни голямо забавление — каза Макс II и лапна една дъвка. — Всичко ще стане двойно по-интересно.

Прецених, че осезаемото отсъствие на миризма на антисептик е леко обнадеждаващо. И интериорът на това училище изобщо не беше като в Училището, някогашния ни затвор.

— Зефир, така ли е?

Жената в костюм от туид с вид на учителка се усмихна неуверено. Беше се представила като госпожица Кюлбар.

— Да? — обади се Гази. — Това съм аз.

Усмивката на учителката грейна.

— Зефир, ти си при мен — каза и протегна ръка. — Ела, миличък.

Кимнах отсечено на Гази и той тръгна с жената. Знаеше какво да прави — да запамети маршрутите за бягство, да прецени колко души има около себе си, колко големи са, каква е вероятността да се сбият. Получеше ли сигнала, щеше да изскочи през прозореца и да се омете оттук за не повече от четири секунди.

— Поне вече не е Капитан Терор — промърморих на Зъба.

— Да, Зефир е убийствено подобрение — отвърна той.

— Ник? И Джеф? Аз съм госпожа Чийтъм. Добре дошли в нашето училище. Елате, ще ви заведа в стаята на вашия клас — изчурулика друга учителка.

Потупах Иги два пъти по опакото на ръката. Натъжено проследих как двамата със Зъба се отдалечават по коридора. Други учители отведоха и Ейнджъл и Ръч, докато накрая не останах сама. Опитах се да потисна неумолимия инстинкт да се махна оттук.

Учителите ми се виждаха свестни. Определено не даваха вид на потенциални Заличители — бяха твърде възрастни и не достатъчно мускулести. Заличителите рядко доживяваха до над пет-шест години, така че, когато не бяха преобразени, изглеждаха като двайсетинагодишни модели.

— Макс? Аз съм госпожица Зигердал. Ти си в моя клас.

Изглеждаше що-годе поносимо. Безвредна? Вероятно. Надали можеше да скрие много оръжия под полата или пуловера си.

Някак изтръгнах една усмивка, на която тя отвърна. И така, учебният ден започна.

— Някой помни ли как се казва тази област?

Ейнджъл вдигна ръка. Реши, че е време да се направи на умна.

— Да, Ариел?

— Това е Юкатан. Част е от Мексико.

— Много добре. Знаеш ли нещо за Юкатан? — попита госпожица Соловски.

— Там е Канкун, популярно туристическо място — отговори Ейнджъл. — Има и руини от маите. Близо е до Белиз. Пристанищата са най-близките до САЩ, така че е удобно за трафикантите на наркотици — превозват ги от Южна Америка и ги вкарват в Тексас, Луизиана и Флорида през пристанищата.

Учителката премигна. Отвори уста, после я затвори.

— Ъ-ъ, да — каза неуверено, отстъпи към окачената на дъската карта на света и прочисти гърло. — Да поговорим за руините на маите.

— Тифани.

— Тифани? — учителката я изгледа объркано. — Доколкото разбрах, името ти е Кристал.

— Аха. Тифани-Кристал. — Ръч написа тире във въздуха с пръст.

— Добре, Тифани-Кристал. В часа по езиково изкуство в момента се занимаваме с употребата на думи в интегралната медийна среда — учителката посочи списъка с думи на дъската отпред. — Тези ги разгледахме миналата седмица. Тази сутрин ще направим тест, за да изберем думите за тази седмица и да решим над какво да се съсредоточим.

— Ами хубаво — каза Ръч одобрително и махна с ръка. — Давайте! Ама да знаете, че правописът ми е пълно говно.

— Знаеш ли къде е речникът?

Зъба се обърна към момичето, което го беше заговорило.

— Какво?

— Това тук са справочните материали — обясни тя и посочи. — В свободното си време за самоподготовка можем да си пишем домашните в този край. Ако имаш нужда да провериш нещо, компютрите и справочните материали са тук.

— А-а. Добре. Благодаря.

— Няма защо.

Момичето преглътна и се приближи. Беше по-ниска от Макс, с дълга тъмночервена коса. Очите й бяха искрящо зелени, а по носа си имаше лунички.

— Аз съм Лиса — каза. — Ти си Ник, нали?

Какво искаше тази? Изгледа я.

— А-ха — рече предпазливо.

— Радвам се, че си в нашия клас.

— Така ли? Защо?

Тя пристъпи още по-близо. Зъба долови ухание на сапун с лавандула. С палава усмивка тя отговори:

— Защо според теб?

— Гледайте! Ще полетя!

Газопровода се обърна заинтригувано. Някакъв чукундур от неговия клас се беше изправил нестабилно на върха на металната катерушка и беше разперил ръце като криле.