Патрик Лий - Бегачът

— Чуваш мислите ми. Не можеш ли да разбереш, че няма да го направя?

— Знам какво мислиш в момента. Но нямам представа какво ще мислиш след трийсет секунди. Нито пък ти.

— Няма да ѝ се обадя.

— Ще видим.

Случи се, преди да успее да каже още нещо. Промяната се стовари върху му толкова бързо, че измени цветовото насищане на зрението му, сякаш кръвоносните съдове в очите му се разшириха. В този миг разсъжденията изчезнаха и пред него беше само Рейчъл, която отскочи назад, когато той се изстреля от стола си и грабна скалпела от ръката ѝ. Очите ѝ бяха огромни и уплашени, дишането ѝ ускорено. Сграбчи я и се завъртя, за да я хвърли на масата, стовари я отгоре и почувства как плотът поддава под двойната им тежест. Тя вдигна ръце и започна да се защитава. Двете ѝ ръце хванаха неговата, с която държеше скалпела. Откъсна я от нейната хватка и сряза горната част на ръката ѝ, плата на ризата и кожата ѝ цъфнаха, потече кръв. Трудно му беше да помисли за кръвта като за кръв. Приличаше повече на нектар, цялото ѝ тяло беше съд, пълен с него. Пулсираше с него силно, каквото беше желанието ѝ да живее. Сграбчи кичур от косата ѝ, дръпна главата ѝ назад, за да оголи гърлото ѝ, и зъбите му точно докосваха кожата ѝ там, когато…

Така бързо, както беше дошла, тази нагласа изчезна. Сякаш Рейчъл бе натиснала копче и го беше освободила. Драйдън скочи и се дръпна, падна назад и се оттласна по пода, докато раменете му не опряха в стената. Дори тогава не спря, а продължи да се оттласква, докато не стигна ъгъла — най-голямото разстояние, на което можеше физически да се отдалечи от нея.

Спомняше си всичко: силата на натрапливото поведение, почти еротичния копнеж да забие зъбите си в нейната кожа, да почувства как кръвта ѝ бликва и изпълва устата му.

Сълзи опариха очите му — първите сълзи, откакто бе погребал семейството си. След секунди вече не виждаше нищо освен размазани цветове в помещението.

Рейчъл се изправи. Тя се обърна рязко към шума от стъпки, които пресичаха къщата и спряха, без да се покаже някой.

— Добре съм — каза Рейчъл. — Връщай се на поста си. Веднага.

Стъпките се отдалечиха. Комарникът беше отворен и пружините го затвориха с трясък.

Рейчъл се изправи. Вдигна ръкава си и огледа порезната рана. Кървеше, но тя не изглеждаше развълнувана. Отиде при стола в средата на помещението, завъртя го, седна на него и се вторачи в Драйдън.

— Обади се на Холи — каза тя.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Той поклати глава и впи поглед в пода, все още борейки се да овладее сълзите си.

Дълго време Рейчъл не продума. Когато най-накрая го направи, гласът ѝ беше по-мек, отколкото преди това.

— Чувал ли си за място, наречено Лycepo, Колорадо?

Драйдън отново поклати глава.

— Мама ми разказа за него в Сграда № 16. В нашата килия. През цялото време говореше за него. Когато била малко момиче, нейните майка и баща я водили там на къмпинг. Мястото е горе в планината, има коне за езда и пътеки за разходка. Обаче мама най-много харесвала това, че можеш да наемеш кану в езерото над града. Можело и през нощта да наемеш, а това било най-хубаво, защото студеният въздух се спускал вечер от планината. Водата на езерото била още топла и затова се вдигала лека мъглица на височината на кануто. Покривала цялото езеро и на лунна светлина било сякаш плаваш из облаците. Последното, което мама ми каза, преди да изпратя съобщенията на Холи, е, че ще отидем в Лycepo. Скоро след като се измъкнем, щяхме да отидем там, да наемем кану още първата вечер и да излезем в езерото.

Гласът ѝ забележимо се бе променил на височина, а гърлото ѝ бе стегнато.

— Това беше единственото, което искаше — продължи Рейчъл. — Нормален живот с нейното малко момиче, което ще води на такива места, когато има желание да го прави.

— Рейчъл, Холи не е знаела какво ще се случи с майката ти. И как би могла…

— Трябваше да направи онова, за което я помолих. Да говори с някого, с който и да е журналист на този свят. Този имейл, нещата, които можеха да видят там…

— Тя е била ужасно уплашена. Всеки би се уплашил.

— Не съм молила никого другиго. Помолих нея.

— Съжалява за това, което е направила. Ако можеше, би го върнала обратно.

— Накрая отидох до Лусеро, нали разбираш? Преди около година. Още дават канута под наем. Дори през нощта.

— Холи Феръл не е убила майката ти. Хората, които станаха причина за това, са мъртви. Ти ги уби. Всичко свърши.

Рейчъл преглътна и се насили гласът ѝ да прозвучи решително. Погледът ѝ отново стана корав.