Патрик Лий - Бегачът

Събуди се с блъскащо сърце, а тялото му се гърчеше под струя ледена вода. Кофа изтрака на пода. Отвори очи и откри, че е вързан с белезници към стол в трапезарията на селската къща. Масата беше избутана настрани. Помещението беше чисто и той седеше в средата.

Пред него стоеше Рейчъл и го наблюдаваше.

За секунда Драйдън не можа да схване как се е озовал тук. Спомни си, че видя хеликоптера да катастрофира с Гол на борда и че беше навлязъл в облаците газ, защото…

Защо? Защо, по дяволите, го беше направил?

Отговорът се появи в главата му. Затвори очи за малко по-дълго от примигване, за да свикне с тази мисъл. Докато правеше това, Рейчъл още го наблюдаваше. В очите ѝ сякаш имаше любопитство.

Дали беше още там някъде вътре? Момичето, което заспа на неговото рамо? Почувства надеждата като нож, който се върти в раната.

Рейчъл примигна и любопитството изчезна. На негово място Драйдън видя само хладна оценка.

— Трябваше да позволя на Холи да замине — каза тя. Гласът ѝ беше мек, но в него нямаше никакви чувства. — Ако я бях спряла, щеше да имаш време да предупредиш хеликоптера.

Отиде до стола, поставен до стената, и взе мобилен телефон. Драйдън осъзна, че е неговият. Отвори го, извика списъка със скоро набирани номера и му го показа.

— Един от тях е на Холи — каза тя. — Искам да ѝ се обадиш и да ѝ кажеш, че всичко е наред и може да се върне.

— Няма да го направя. Ако искаш, накарай ме насила, но няма да го направя по собствена воля.

Тя остана безучастно вторачена в него. За секунда си помисли, че просто отново ще го заключи. Зачака да го обхване промяната, желанието, взело се от нищото, да се обади по телефона.

Минаха още секунди. Нищо не се случи.

Рейчъл се извърна. Вторачи се в празното пространство, сякаш обмисляше различни възможности.

— Ще се получи по-добре, ако не те карам да го казваш — каза тя.

— Какво?

— Холи показа ли ти съобщенията? Обзалагам се, че го е направила.

Драйдън кимна.

— Нейната ръка — обясни Рейчъл, — моят почерк.

Драйдън точно се готвеше да пита какво иска да каже, когато разбра.

— Същото е при говоренето — каза Рейчъл. — Ако се наложи, мога да те накарам, но… — Тя замълча и се обърна към него. — Няма да е толкова убедително, колкото ми се иска. Щеше ми се сам да го направиш.

— Няма. Само си губиш времето.

— Мисля, че ще го направиш — кимна тя. — В гласа ѝ прозвуча нещо, приличащо на тъга.

Тя остави телефона отново на масата. Когато го направи, Драйдън видя до него хирургически скалпел.

— Преди си измъчвал хора — продължи Рейчъл. — Или най-малкото си присъствал. Стоял си и си гледал какво се случва.

Драйдън не отговори.

— Също така си обучен да устояваш на мъчение — отбеляза тя. — Обаче съм склонна да мисля, че това е една от онези области, където обучението се различава от действителността.

— Няма да се обадя — поклати Драйдън глава. — Нищо, което ми сториш, няма да промени това.

— Не става дума за това аз да ти направя нещо, а за онова, което ти ще ми сториш.

Тя се приближи, седна на коленете му и го прегърна през врата. Лицето ѝ се озова на десетина сантиметра от неговото.

— Ти беше добър с мен — каза тя. — Дори аз мога да оценя това. Не искам да те гледам как страдаш. Мисля, че е по-добре да се обадиш, преди нещата да се влошат.

Зачака отговор.

Той не продума.

— Добре — каза Рейчъл.

Пръстите ѝ се плъзнаха надолу по облегалката до белезниците, които държаха китките му закопчани отзад. Чу как ключалката щракна и ръцете му се оказаха свободни.

Рейчъл стана и отстъпи назад. Взе скалпела от стола и заоглежда острието му на светлината.

Драйдън прецени разстоянието помежду им. Метър и половина или малко повече. Можеше да го прекоси за по-малко от секунда и да я повали в безсъзнание. Одри, където и да се намираше, сигурно беше въоръжена, но щеше да се справи с този проблем по свой начин…

Волята да извърши това просто го напусна. Отнесена като листо от вятъра.

— Дори не си заслужава да мислиш за това — каза Рейчъл. — Просто мога да те лиша от желание да изпълниш всеки план, който измислиш.

Погледна я. Онова, което беше чул гласа ѝ малко по-рано, тази тъжна нотка, сега беше в нейните очи. Едва доловимо, но беше там.

— След няколко секунди ще вземеш скалпела от ръката ми и ще ме нападнеш — обясни тя. — Няма как да не го направиш.

Драйдън се вторачи в нея. Нямаше смисъл да я моли гласно.

— Всичко, което трябва да направиш, е да ѝ се обадиш — повтори Рейчъл.