Патрик Лий - Бегачът

Марш се запита какво ли е собственото му изражение в момента. Предположи, че едва ли е много изненадано. По-скоро на човек, ухапан от змията, с която е работил.

Извади своя телефон. Вече знаеше номерата на Сам Драйдън и Холи Феръл. Готвеше се да ги набере, когато спря.

Гол им беше дал тези телефони. Нямаше съмнение, че хората му подслушват разговорите, водени от тях.

Мамка му.

Как да предупреди Драйдън и Холи, без другите да разберат?

Марш се наклони напред и силно стисна очи.

Мисли. Мисли.

Долу в полето концентрацията на газ беше по-голяма, отколкото на верандата. Обаче щеше да се разнесе след минути. Вятърът беше умерен, но постоянен и тласкаше облаците газ бавно на изток.

Сега Драйдън се намираше на стотина метра от къщата и внимаваше къде стъпва. Пелената от газ видимо изтъняваше.

През звъна, който продължаваше да кънти в ушите му, чу шума на приближаващия хеликоптер. Все още далеч на юг, защото не се виждаше.

Той ускори крачки.

Сто и петдесет метра от къщата. Газовият облак се разнасяше все по-бързо.

Видя Одри и Рейчъл. На няколко десетки метра пред него. Лежаха с лица към тревата. Той се затича, а стъпките му вдигаха облачета утаил се по земята бял газ.

Хрумна му, преди още да ги стигне, че нещо не е наред. Нещо липсваше. Осъзна какво е през последните няколко метра: не усещаше хладина по слепоочията.

Дори да бяха заспали, техните мозъци трябваше да създадат това усещане.

Какво означаваше това? Че са повече от заспали?

В кома?

Или нещо още по-лошо?

Мамка му. През противогаза избухването му прозвуча почти като животински рев.

Хеликоптерът вече се чуваше по-силно. Вдигна глава и го видя над градските светлини да идва от северна посока. Вероятно сега беше на по-малко от четири километра.

Стигна до Рейчъл и коленичи до нея. Косата ѝ се беше оплела на тила. Бръкна през нея и притисна пръст в сънната ѝ артерия. Пулсът ѝ беше силен.

Никакъв хлад по слепоочията. Нямаше и следа от подобно нещо.

Разбра секунда преди да я обърне по гръб. Спомни си за движението на силуетите в полето, преди да започне обстрелът. Имаше нещо Странно в начина им на ходене. Изведнъж разбра на какво се е дължало.

Движили се бяха една по една.

Пусна вената, хвана я за рамото и я обърна по гръб. Тялото в безсъзнание се претърколи, косата се разпиля и освободи лицето.

Не беше на Рейчъл.

За частица от секундата скочи на крака, свали противогаза, извади телефона и хукна срещу вятъра, към местата с най-малка концентрация на газ. Извади списъка с последните набирани номера, и натисна преизбиране за номера на Гол. Шумът от витлата се усили.

Едно позвъняване. Второ. Някой вдигна.

— Обърнете хеликоптера! — изкрещя той, без да изчака отговор. — Обърнете го! Тя се е измъкнала от капана! Обърнете хеликоптера!

Видя го да се случва още докато крещеше. Машината мина над някаква точка може би на километър и половина южно от селската къща. Вече бяха в обсега на Рейчъл, където и да се намираше тя. Шумът и поведението на машината рязко се промени и докато го правеше, Драйдън чу в телефона писъците на мъже. Представи си пилота или втория пилот - без значение кой — как вдига ръце от джойстика и напада човека до себе си. Какъвто и да беше случаят, изведнъж вече никой не пилотираше. Хеликоптерът се наклони силно на една страна и започна да се върти на място. Секунда по-късно просто започна да пада към земята.

Падна от двеста-триста метра височина в прострелия се под него град като шумово-светлинна граната. Оранжев пламък изригна нагоре и се разпростря на всички страни.

Драйдън гледаше. Все още притискаше телефона в ухото си, но линията беше прекъсната. Гледаше как пламъците бушуват и се кълбят.

Минаха пет секунди.

Нямаше представа какво да направи.

Какво трябваше да се направи при тези обстоятелства?

Помисли още няколко секунди и откри, че има отговор. Изключи телефона и го прибра в джоба си. Пусна противогаза на земята. За последен път погледна към мястото на катастрофата и закрачи на изток през полето. Около него газът се беше разнесъл почти напълно, но на петдесетина метра в Източна посока продължаваше да е все така гъст. В достатъчно голяма концентрация да го приспи, ако мине просто така.

Не можеше да каже какъв е смисълът да прави това, но искаше да го направи. Това беше единственото , което искаше.

Той тръгна, с всяка крачка потъваше все по-дълбоко в облака, вдишвайки дъх след дъх, докато въздухът около него ставаше все по-тежък.