Патрик Лий - Бегачът

— Това е Арктурус — каза Холи.

Беше две нощи по-късно. Седяха един до друг на стълбите на верандата и гледаха нагоре към звездите. Макар че градските предградия бяха много близо, небето беше черно като катран.

— Не се вижда, но Арктурус е огромна звезда — обясни Холи. — Ако сложиш нашето слънце до нея, то ще прилича на черешка до плажна топка.

— Астрономия ли си следвала?

Холи поклати глава.

— Познавах човек, който искаше да следва астрономия. Разказа ми много такива малки факти.

После потъна за дълго в мълчание.

— Каква беше Рейчъл, докато беше с нея? — попита тя най-накрая.

Известно време той обмисля отговора си.

— Като напомняне, че си заслужава да живееш.

Холи вдигна крака на стъпалото под онова, на което седеше, и прегърна коленете си.

— Много е страшно искрено да съжаляваш за нещо. Да съжаляваш с всяка своя частица. Смяташ ли, че би могла някога да приеме това от мен?

Драйдън долови потребност в нейния глас. Искаше да ѝ каже, че е възможно. Вместо това си представи последния миг между Рейчъл и нейната майка и замълча.

Вятърът се усили. Холи потрепери и притисна коленете си по-силно. Драйдън я погледна. Бретонът ѝ се спускаше по слепоочията. Очите ѝ бяха почти затворени. Нещо в нейната уязвимост прикова вниманието му.

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Няколко секунди сякаш изпитваше страх от него заради начина, по който я гледаше. Беше я хванал неподготвена. Пое си дълбоко дъх и погледът ѝ се промени. Не уплашен, а напрегнат. И все още изпитващ някаква потребност.

Секунда по-късно започнаха да се целуват. Ръцете им на гърбовете, вкопчени и дърпащи. Коленете ѝ се смъкнаха и тялото ѝ се притисна в неговото с все сила. Устата ѝ оживя от вълнението, дъхът им се ускори едновременно. Тогава се раздвижиха. Качиха се на верандата, проснаха се на старите дъски, пръстите се заеха с копчетата на ризите, търсейки и дърпайки. Той успя да разкопчае закопчалката на сутиена ѝ. Тя откъсна уста от неговата, за да говори.

— Отдавна не съм го правила и ако ти се сторя…

Драйдън поклати глава.

— При мен е същото. Дори не мога да ти кажа откога.

Отново се за целуваха. Ризите бяха съблечени. Кожата се допря до кожа, без нищо между тях да пречи. Боже, колко дълго беше чакал, за да го направи отново с някого?

Тя се дръпна отново, но челата им почти се допираха.

— Добра идея ли е?

— Много добра.

— Но няма да сме нащрек.

— Обаче ще сме един до друг.

Тя тихичко се засмя. Притисна се отново в него. Целуна го. Ръцете ѝ изследваха контурите на гръдния му кош. Неговите страни. Спуснаха се надолу…

Драйдън отвори очи. Дръпна лицето си колкото можа назад. Цялата възбуда изчезна като вода в канала на мивката. Мислите му се съсредоточиха.

Холи усети.

— Какво има?

— Дванайсет дни и помежду ни нямаше нито една искра. Нищичко.

Тя загледа объркано.

— Обаче сега има.

— Ти дори не си мой тип — каза Драйдън.

— Ами… е, благодаря. Божичко…

— Помисли върху това — каза Драйдън.

Още половин секунда лицето ѝ изразяваше недоумение. После истината се стовари върху ѝ като чук.

— О, мамка му — прошепна тя.

Драйдън кимна.

— Не сме ние. Тя е. Вече е тук.

Той извади телефона си, докато си обличаха ризите. Натисна бутона за списъка с контакти и после бутона за бързо набиране на номера на Гол. Когато започна да звъни, той се обърна, за да огледа тревистото поле южно от къщата. Холи вече правеше същото.

Обаче беше безсмислено. При пълната липса на лунна светлина полето беше потънало в непрогледен мрак.

Разнесе се вторият телефонен сигнал. След това третият.

Долавяйки това забавяне, Холи се обърна и го погледна.

Четири сигнала "свободно".

Пет.

— Ами ако вече е стигнала до Гол? — попита Холи. Очите ѝ се бяха разширили при мисълта за последствията. — Ако вече е мъртъв и планът не съществува? И няма да дойде никаква помощ?

Шест сигнала.

Седем.

Драйдън се обърна и отиде до входната врата, без да сваля телефона от ухото си. Холи го последва в къщата.

Осем сигнала.

Драйдън прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Гол можеше да звънне толкова лесно, колкото и да отговори на обаждането.

Стояха в средата на всекидневната, където всички лампи бяха изгасени. Нощта се стелеше зад прозорците на всички помещения, които я заобикаляха.

— Тя заключи първо теб, после мен — каза Холи. — Нали така? Начинът, по който ме гледаше там на стълбите… ти първи го почувства, а аз не. После и аз…