Патрик Лий - Бегачът

Гол поклати глава и отмести очи.

— И така, какъв е планът? — попита Драйдън. — Ако има такъв.

— Има — отговори Харис.

Гол и Харис се спогледаха.

— И какъв е той? — попита Драйдън.

— Отново става дума за капан — отговори Гол. — Този път ще използваме теб и Холи. Може и да не участваш, ако не искаш. Ако е така, свободен си да си вървиш. Преследването на заподозрения в твое лице, човека с мръсната бомба, ще бъде прекратено. Ще му измислим име и ще съобщим, че сме го ликвидирали. А ти можеш да си вървиш свободен и с неопетнено име.

— Вече знаеш, че няма да се откажа — поклати глава Драйдън. — Как ще задействаме плана?

— Не разбираш ли? Не бива да знаеш това. Ако вие двамата сте примамката, не бива да знаете подробностите, защото Рейчъл също ще ги научи.

Драйдън опря тил в преплетените си пръсти и затвори очи. Отново се озова в спалнята на Рейчъл в Чикаго.

— Мога да ти кажа само толкова. Вие двамата ще се намирате в къща. Ферма в източната част на Канзас на половин километър от оживена улица, където има ресторанти и магазини, отворени двайсет и четири часа.

Драйдън разбра замисъла.

— Искате Рейчъл да бъде уверена, че може да стигне на километър от нас и все пак да бъде скрита сред тълпата.

Гол кимна.

— Аз обаче смятам, че накрая ще дойде по-близо. Много по-близо.

— Какво те кара да мислиш така?

Холи отговори, изпреварвайки Гол:

— При разпитите в Ел Седеро тя е изразила много ясно намеренията си към мен. Няма интерес да ме накара да се самоубия. Спомни си как работи заключването: всъщност накрая аз ще искам да се самоубия. Това обаче не е решение за нея. — Гласът на Холи почти се пречупи, докато произнасяше последното изречение. — Тя иска да ме убие. Истински да ме убие. Иска да ме гледа в очите, докато умирам.

В помещението настана тишина.

— Трябва да знаете, че не съм наивна — продължи тя. — Наясно съм в какво ще участвам.

След това отново млъкна.

— Ето инструкциите - каза Гол. — Ще ви закараме във фермата и ще останете там. На работодателя в Амарило ще бъде даден адресът на Холи и лъжливо обяснение за нейното заминаване. Когато Рейчъл отново е… самата себе си, с лекота ще намери тази информация. Щом веднъж се върне паметта ѝ. Дотогава ще чакаме.

— Тя лесно ще прозре — каза Драйдън, — че фермерската къща е нов капан.

— Да — кимна Гол. — Така или иначе ще разбере. Когато наближи достатъчно, за да ви заключи и двамата, ще чуе вашите мисли, защото за вас ще бъде невъзможно да скриете защо сте там.

— Тогава защо да продължава? — попита Драйдън.

— Може би няма — отговори Гол, — но аз очаквам да го направи. Този път вече ще знае, че е капан. Може да се оглежда за признаци. Безпилотниците например могат да бъдат открити с нужното оборудване, което тя и Одри са в състояние да си набавят. Така че те ще бъдат изключени. Може би, ако знае, че е капан, това ще вдъхне увереност у Рейчъл? Може да реши, че ще успее да ни надхитри.

— И да се окаже права — подхвърли Драйдън.

Гол просто кимна.

— А дали Одри ще позволи просто така да поеме риска?

— Наистина ли смяташ, че Одри я командва? — попита Гол. — Че тя и Сандра още я командват след всички тези години? Ето трима души: двама от тях могат да чуват мисли през стената, а третият — да накара всеки на километър и половина от него да прави каквото поиска. С времето коя според теб се е превърнала в алфа женска?

Драйдън обмисли казаното. Това се разминаваше толкова дълбоко с неговата собствена представа за Рейчъл, че въобще не му беше хрумвало.

— Не приемай, че действително я познаваш — предупреди го Гол. — Знаем какво иска да направи истинската Рейчъл на Холи. А какво изпитва към теб — дори не се опитвай да отгатнеш!

Истинската Рейчъл.

Когато видя как му подейства тази идея, Холи стана от мястото си.

— С мен е същото — каза тя. — Зная каква би била, ако това не ѝ се беше случило. Вярвам, че отново може да бъде такава.

— Тогава да вървим — кимна Драйдън.

Маркъс Тил пусна стария си хечбек до края на автомобилната алея, спря на изхода и се обърна да погледне караваната, която беше наричал свой дом през целия си съзнателен живот. Нямаше какво толкова да му гледа на мястото, но си беше негово. Гледаше и се питаше дали някога отново ще го види, после зави по двулентовото междущатско шосе и подкара на изток към града, без повече да се обръща.

Беше на четиресет и една. Всички тези години беше прекарал тук, в това малко провинциално градче — Кловър, Уайоминг, на шестнайсет километра от друго, но малко по-голямо провинциално градче, Ред Сити. През по-голямата част от детските и юношеските си години се беше мъчил да не попада в неприятности. Неприятностите най-вече бяха кавги — винаги резултат от пиянство или лошо поведение. Разбира се, едното водеше до другото. Когато стана на около трийсет, заряза всичко това — човек не може да лежи в безброй килии, без да почне да се замисля. Беше започнал работа при чичо си в дърводелската работилница, където изработваше шкафове и мебели по поръчка за разни строителни предприемачи от Чайен. Нещо в тази работа беше привлякло Маркъс. Обичаше да се труди усилено и накрая да покаже нещо ново — бюро или може би лавица за книги. Обичаше да остава в работилницата след края на работното време, да пуска тази или онази лампа и да гледа как някакъв току-що завършен предмет блести от различни ъгли. Беше очаквал остатъкът от живота му да върви по този прост коловоз, в който беше влязъл. Нямаше да забогатее, но нямаше и да се буди в затвора. Това не му пречеше. Наистина всичко беше наред, докато преди почти една година Призрака се беше настанил в главата му.