Патрик Лий - Бегачът

Драйдън чу как оборотите на турбините се променят и кръгът от светлина на прожектора се измести. Хеликоптерът се спускаше към тях.

Минутата нямаше да свърши работа. Сам протегна ръка над главата си, хвана три от въжетата на парашута и силно ги дръпна. Резултатът беше незабавен. Куполът отчасти рухна, изхвърляйки въздуха, и двамата с Рейчъл започнаха да падат два пъти по-бързо от обичайното, като същевременно се въртяха бързо около оста си.

Въртяха се и вече не се рееха. Не се движеха на юг към покрива на бялата сграда далече под тях. Докато се въртяха, отново останаха на милостта на вятъра. Пак ги тласкаше на север към фасадата на "Хенкок".

Трябваше да вземе решение: още колко да падат по този начин, преди отново да напълни купола с въздух и да се опита да планира към покрива на бялата сграда? Преди Драйдън да успее да реши, ги хвана порив на вятъра. С всяко завъртане виждаше отново "Хенкок" и всеки път небостъргачът му се струваше все по-близо. И то доста. Щяха да се блъснат в него. Той пусна въжетата и прегърна Рейчъл колкото може по-силно. Куполът се напълни с въздух и парашутът спря да се върти само на няколко метра от фасадата на небостъргача, обаче продължаваха да се приближават към нея с около трийсетина километра в час. Драйдън имаше само време да си каже, че това е скоростта, с която може да спринтира на земята. Което означаваше, че все едно спринтирайки с пълна скорост, се блъсва в стена. Завъртя се, за да приеме удара вместо Рейчъл, и напрегна мускули в очакване.

Почувства се така, сякаш го беше ударил автобус. Всяка негова става изстена. Рейчъл изгуби хватката си около врата му и за миг — мига, който имаше значение — инерцията превърна нейните трийсет и шест килограма в двеста и петдесет и тялото ѝ беше изтръгнато от неговите ръце. Цялата болка изчезна от съзнанието на Драйдън под въздействието на адреналина. Ръцете му се стрелнаха към нея, усети един от ръкавите — за една ужасна част от секундата си представи, че в ръцете му остава само ризата, докато тя продължава да пада — но тогава пръстите му се сключиха около китката ѝ.

Сега се плъзгаха надолу по стъклената фасада, очите ѝ гледаха нагоре към неговите — ококорени и напрегнати. Под нея беше бездната — имаше поне четиресет етажа до земята.

Но под тях имаше и нещо друго, което се носеше бързо към тях: хоризонталната част от прочутите външни опори на сградата. Имаше и диагонални греди, които ги пресичаха и образуваха формата X. Имаше и странични греди, които минаваха през тях. Една от тези плоски греди образуваше перваз, широк може би четиресет и пет сантиметра, който лежеше на десетина метра от местоположението им в момента. Десетина метра, които бързо намаляваха. Драйдън вдигна очи и видя причината за тази скорост: от допира в сградата куполът на парашута беше отчасти пропаднал навътре, губейки така почти половината си площ.

Шест метра до перваза.

Три.

Драйдън издърпа Рейчъл нагоре, прегърна я пак, отново с цел той пръв да поеме удара, макар че в този случай това едва ли би помогнало. Двамата се стовариха надолу в преплетена маса и неговото тяло само малко омекоти удара за Рейчъл. Той я чу как издиша дълбоко заедно с него. Притисна я силно към себе си, за да не изхвръкне в отвореното пространство.

Тя отвори очи, но ѝ трябваха няколко секунди, за да успее да ги фокусира върху него, макар че лицата им почти се докосваха. За миг успя да се задържи в съзнание, но след малко припадна.

Изпразненият от въздух парашут падна край тях, плющейки безполезен на вятъра. Секунди по-късно започна силно да трепери под въздействието на съвсем различен вятър, който идваше отгоре — въздушната струя от витлата.

Драйдън погледна над главата на Рейчъл и видя АН-6 точно над тях. Спускаше се, планирайки на десетина метра встрани от тях, и изпълни всичките му сетива. Дори усети вкуса на отработилите газове. Машината се завъртя, за да осигури на снайпериста върху лявата ска линия за стрелба. Мъжът беше достатъчно близо, за да се погледнат с Драйдън в очите, преди да вдигне оръжието.

Сам предположи, че Рейчъл ще бъде първата мишена, и понеже не искаше да прекара последните си мигове облян в нейната кръв, я притисна към себе си и я завъртя отвътре. Обърна гръб на хеликоптера, за да я прикрие. Това нямаше да я спаси, но щеше да им се наложи да застрелят първо него. Той огледа лицето ѝ, попивайки за последен път всяка подробност. Дори със затворени очи тя беше най-красивото нещо, което беше виждал в живота си. Целуна я по темето. В стъклото на небостъргача се отразяваха хеликоптерът зад него и мъжът с пушката. Лещата на оптическия мерник проблесна.