Патрик Лий - Бегачът

— Скъпа, какво има? — попита той. — Какво направи?

— Толкова съжалявам. — Тя го прегърна и замълча.

Над рамото ѝ Драйдън видя светлините на летателен апарат да пресичат хоризонта на по-малко от километър и половина и бързо да се приближават. Чу се засега съвсем слабо и плясъкът на витлата, познат за него звук — като мелодия на телефона. Беше АН-6 или близък на него модел. Драйдън си представи с такава лекота снайперистите, закопчани в своите сбруи, все едно хеликоптерът вече беше пред прозорците. Което щеше да стане след четиресет секунди.

През отворената врата на банята видя безжичния телефон. Екранчето му светеше зелено и той разбра.

Пръстите на Одри държаха последната катарама от сбруята на парашута за тандемен скок. Спогледаха се със Сандра, която също беше замряла на място, когато улови същата мисъл от Драйдън.

— Не би могла — каза тя.

— Направила го е — възрази Одри. — Наблюдавай вратата. — Тя грабна пушката, подхвърли я на Сандра и спринтира.

Профуча край спалнята на Рейчъл и зави зад ъгъла на коридора, прекоси дневната по посока на южните прозорци, спирайки своя бяг с удар на дланите в стъклата.

Хеликоптерът вече се намираше на север от реката и летеше над Мичиган Авеню. Зад него втори хеликоптер излетя от покрива на Ар Ем Си Плаза.

Нежен звън обяви пристигането на асансьорната кабина, без съмнение пълна с охранители и полицаи. Като оставим настрана, че препречваха пътя за лесно излизане, те бяха без значение. Не можеха да отворят дебелата врата, както и не можеха да пропълзят отдолу.

Обаче с хеликоптерите трябваше да се справят. Одри се втурна до най-близкия килер, отвори го и натисна здраво групата лавици вътре. Тя се завъртя и откри входа към празното пространство зад килера.

Драйдън никога не се беше чувствал толкова безпомощен. В продължение на десет секунди — което си беше направо цяла вечност при тези обстоятелства, той просто стоеше там и прегръщаше Рейчъл, без да знае какво да прави. Продължаваше да държи пистолета насочен към вратата, но следеше приближаващите се хеликоптери — палачите идваха към ешафода.

— Съжалявам — прошепна Рейчъл отново.

Драйдън си върна присъствието на духа и повдигна лицето на момичето към своето.

— Не бива да правиш това — каза той. — Не бива да се предаваш. Иначе го правиш и за двама ни, разбираш ли?

— Ако се измъкнем — каза Рейчъл — и се превърна в моето друго аз… може да съжаляваш за този миг. Че си избрал да ме спасиш.

— В никакъв случай.

Той задържа погледа ѝ малко по-дълго, като се надяваше да види в очите ѝ малко решителност. Тя пое дълбоко дъх и кимна. Сега изглеждаше по-силна, но съвсем малко.

— Да се махаме оттук — каза Драйдън.

Водещият хеликоптер беше на двайсет секунди полет от тях.

В коридора една от двете жени все още стоеше на пост. Драйдън беше чул другата да притичва край вратата, за да се увери сама, че идват хеликоптери. Която и да беше останала в коридора, щеше да направи своя ход няколко секунди преди малките машини да достигнат обхвата на снайперските карабини. Нямаше да има друг избор, ако искаше да запази живота на Рейчъл.

Това можеше да се случи всяка следваща секунда.

Очите на Драйдън уловиха дълга вертикална пукнатина във вратата на спалнята от удара със скрина.

Не мисли. Направи го. Сега.

Обърна очи към южните прозорци. Представи си как разбива с изстрели стъклото и се хвърля в бездната.

Рейчъл трепна като убодена, реагирайки на тази мисъл. Инстинктивно протегна ръка, за да го спре.

Драйдън я отблъсна и продължавайки да се съсредоточава върху плана да излезе през прозореца, се обърна и вместо това спринтира към пукнатата врата на спалнята. Имаше само толкова пространство, колкото малко да се засили. Той прескочи скрина и протегна крак напред, използвайки инерцията на тялото си. Кракът му докосна вратата и я проби като ледена покривка, профучавайки през нея. Движението беше ужасно тромаво. Но Сам не държеше на равновесието, пренебрегна всичко освен пистолета и посоката, в която трябва да сочи.

Коридорът беше тъмен като рог. Още докато падаше, той стреля и в мига, когато блесна дулният пламък, видя Сандра, застанала на три метра от него с пушка в ръка — G-36. Обаче не я беше насочила. Изглеждаше силно объркана — явно отвличането на внимание, колкото и да беше грубо, беше сработило. Тя беше уловила картината как той се хвърля от прозореца — същата, която беше видяла и Рейчъл.