Патрик Лий - Бегачът

Как се казваше?

Една дума изплува на повърхността на съзнанието ѝ, проблесна между вълните и отново изчезна. Толкова близо, че устата ѝ беше готова да я изрече. Обаче вече беше изчезнала обратно в дълбините.

По дяволите.

Името на динозавъра беше първата плочка от доминото. Сигурна беше в това. Тази подробност от нейното минало щеше да отключи останалите — ефектът на доминото. Ще го отвори като мехур, така че да успее да се справи с онова, което щеше да излезе. Можеше да се случи всеки момент. Всяка секунда. Тя притисна трицератопса силно до гърдите си.

Отново нещо се раздвижи под вълните. Ето го. Устните ѝ се напрегнаха, за да оформят думата.

Започваше с…

Съсредоточаването ѝ изведнъж се срина. Тя седна в леглото, а динозавърчето падна настрана, забравено.

Сам беше в коридора.

Мислите му стигнаха до нея като глас от далечината, усилващ се и отслабващ според пристъпите на вятъра. Не можеше да долови думите — засега — но природата на неговите мисли не можеше да се сбърка: нащрек и пълни с напрежение.

Коридорът без прозорци се простираше от север на юг, минаваше пред трите спални и беше най-тъмното място в апартамента. Очите на Драйдън още бяха приспособени към ярката линия на хоризонта, затова той спря, докато започне да вижда подробности от коридора. Вратата на Рейчъл се показа на шест метра пред него. По-нататък в мрака беше стаята на Одри, а после идваше тази на Сандра.

Чувстваше хладния пулс на слепоочията си, който се усилваше с доближаването до стаята на Рейчъл. Предположи, че усеща малко и от другите две, макар и трите да спяха.

Ако спяха.

Драйдън беше водил екипи по промъкване на доста плашещи места: контейнеровози, в които екипажът познаваше всеки сантиметър от разположението, докато той и неговите хора не го знаеха; пещерни комплекси, които предизвикваха асоциации с огромни мравуняци. Тук беше по-зле. Освен с придобитите си способности Одри и Сандра със сигурност разполагаха и с повече конвенционална мощ. Като се има предвид оборудването на апартамента за самоотбрана — вратата към асансьора беше от стомана, дебела два сантиметра и половина, би било наивно да смята, че не са взели мерки и за нападение.

Би могъл да нахлуе в спалните им и да ги убие на място. Първата ще бъде изненадана и ще има съвсем кратко време, а втората ще разполага със срока, докато стигне до нейната врата — най-много пет секунди. Би могъл да го направи.

Но не — не можеше. Да убие някого заради излъчваното съобщение изискваше много по-голяма сигурност, с каквато той не разполагаше. Обаче за да измъкне веднага Рейчъл оттук, нямаше нужда от такава.

Отиде до нейната врата, отвори я толкова бързо, колкото необходимостта да не вдига шум позволяваше, и я намери напълно будна и седнала в леглото. Изглеждаше така, сякаш е будна от доста време. Сам прекрачи прага, затвори тихо вратата и отиде при нея. Нямаше съмнение, че беше доловила страха му още в коридора, но сега, когато научи подробностите от неговите мисли, лицето ѝ се изкриви в маска на ужас.

— Не — прошепна тя. — Не, това не може да е вярно. — Тя клатеше глава, прекалено разтърсена, за да заплаче веднага. — Дори не си мисли такива работи.

Той сложи ръка на рамото ѝ.

— После ще изясним всичко — прошепна. — Сега просто трябва да се махнем оттук. Хайде.

Тя, изглежда, не го чуваше. Продължаваше да осмисля нещата, които не казваше на глас. Най-накрая заговори:

— Не си сигурен дали съм истинска? — попита тя. — Смяташ, че съм някой лош човек?

Той коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Ти си момичето, което ми спаси живота. Знаеш това, нали? Преди да се появиш, бях жив мъртвец. Ти промени всичко. Как едно момиче, което не е истинско, би могло да направи това? Вярваш ли ми?

Рейчъл бързо кимна.

— Тогава ми се довери и за това — каза Сам. — Ти си това, което си в момента, и ще намерим начин да продължи така. Но първо трябва да се махнем от това място. Съгласна ли си?

Тя кимна отново, хвана го за ръката и прехвърли краката си на пода.

Двамата бяха направили само няколко крачки, когато Драйдън усети хладината по слепоочията му да се усилва.

Една от другите или двете заедно се бяха приближили към това помещение.

Драйдън спря толкова рязко, че Рейчъл се блъсна в него и почти изгуби равновесие. С едната ръка я дръпна да се изправи, а с другата насочи пистолета към вратата на спалнята.

След секунди усещането за хлад по слепоочията му отново се усили. Той си представи Одри и Сандра в коридора не много далеч от вратата. Рейчъл сложи ръка върху неговата не за да я натисне надолу, а за да го помоли да премисли.