Патрик Лий - Бегачът

— Значи ще спиш в хола? — попита Рейчъл.

Драйдън кимна. Стоеше на прага на нейната спалня. Тя беше вътре, обърната към него, и стискаше трицератопса, чието име не можеше да си спомни.

— Знам, че тук съм в безопасност — каза Рейчъл, — но ми се ще да си малко по-близо.

— Площта — това е проблемът, когато притежаваш цял етаж от небостъргач — усмихна се той.

Рейчъл също успя да се усмихне. Драйдън не я беше виждал да го прави често през дългите часове от обяда насам. Дори тази усмивка се появи със закъснение от секунда или две. Рейчъл погледна към краката си.

— Цялата тази работа е плашеща — каза тя. — Толкова искам да си спомня. А сега… още го искам, но по различен начин. Като нещо, което след това ще искам бързо да забравя. — Вдигна очи към него. — Обаче човек помни вечно лошите неща, нали?

— Така е.

Тя кимна. След това пристъпи напред и здраво го прегърна. Постоя така доста време, после му пожела лека нощ и затвори вратата.

Гол запрелиства доклада и накрая стигна до частта, където винаги се спираше. Тя беше озаглавена РЕЙЧЪЛ ГРАНТ. Плъзна връхчетата на пръстите си бавно по двете думи, сякаш можеше да се пореже.

Одри изчака Драйдън да се махне от източния коридор и да отиде във всекидневната. Тя излезе от спалнята си и отиде в тази на Сандра, вмъкна се и затвори вратата зад гърба си.

В мрака Сандра стоеше пред прозореца и се очертаваше като силует на фона на нощното небе и блясъка от светлините на кея на езерото Мичиган. Одри се приближи към нея.

— Боли ме, че не ѝ казахме истината — каза Сандра.

— Това няма да продължи дълго. Само още няколко дни.

— Какво смяташ, че ще стане, когато започне да си връща способностите?

Одри се изсмя. Смехът ѝ беше кратък и студен, но нелишен от веселост.

— Интересно. Меко казано.

Гол прелистваше бавно страниците, посветени на Рейчъл и всичко, което беше направила в краткия си живот. На някои от тях имаше цветни снимки. Гол имаше здрави нерви за подобни изображения, но тези го докарваха до границата на неговите възможности. Въпреки това ги разгледа една по една.

След последната затвори доклада. После го остави на плочките до телефона. И както винаги дотогава, ръката му трепереше.

. 8 8 От стихотворението на английския поет А. Тенисън "Лотосоядите" (1833) — Б. Пр.

Драйдън се събуди в дълбините на нощта. За миг беше сигурен, че нещо го е събудило — звук или проблясване на светлина, обаче с отлитането на секундите това впечатление избледня.

Стана от дивана, взе пистолета от края на масата и направи бърз обход на всекидневната, трапезарията и кухнята. Беше четири и петнайсет и всичко бе наред.

Отиде при южните прозорци. Тук градът беше потънал в най-дълбокия си сън, улиците по-пусти от всякога, небостъргачите тъмни, само маяците на покривите им просветваха мързеливо.

Единственото, което изглеждаше будно, беше силна бяла светлина, монтирана на радиоантена на върха на най-високия небостъргач — Уилис Тауър, както го наричаха днес. На сънливия градски фон тази точка светлина, най-високата на хоризонта, пронизваше мрака с бърза и пулсираща трескавост. Все едно нещо в електротаблото на сградите беше изгоряло. Нещо в тази светлина привлече вниманието на Драйдън, подобно на лице в тълпата, което не можеш да свържеш с определено име. Колкото повече я изучаваше, толкова по не на място му се струваше. Беше повече от три пъти по-ярка от всички останали светлини в Чикаго.

Драйдън се обърна и погледна стената и дивана зад гърба си, окъпани в градското сияние. Премигващата бяла светлина беше достатъчно ярка, за да изпъкне сред него, запращайки при всяко премигване сенките от рамките на прозорците напряко на помещението. Светлината го беше събудила.

Отново се вторачи в нея. Логиката му казваше, че се вманиачава заради нещо безсмислено. Беше се събудил дезориентиран и преценката му бе неуравновесена. Въпреки това продължи да гледа. В този момент осъзна най-странното: неканени букви и думи започнаха да се оформят в съзнанието му. Представяше си как изскачат пред него на бележник — визуализацията, която винаги беше използвал, когато дешифрираше морзовата азбука… Осъзнаването го удари като плисната струя ледена вода.

— Как, по дяволите? — прошепна думите неволно. Светлината на върха на радиоантената предаваше съобщение. Не с морзовата азбука, а с шифрована разновидност, която Драйдън и хората му бяха разработили за себе си по време на "Копой". В ситуации, при които предаванията бяха много рисковани, използваха ръчни инфрачервени излъчватели, за да си предават съобщения с този код. Като допълнителна предпазна мярка, съществуването на този шифър никога не беше официално документирано.