Патрик Лий - Бегачът

— Ще го направиш. Ще го направиш.

Оуен обърна гръб на спалнята и тръгна към входната врата. Достатъчно. Може и да е луд, но заради това няма да бъде лош човек. Ако ще до края на живота си да има глас в главата — добре, ще го преживее. Досега беше преживял какво ли не.

Отвори комарника и беше направил три крачки в двора, когато усещането се стовари отгоре му. Отново се появи бързо, като хубавото усещане снощи, но това беше единственото общо между тях.

Това усещане, изглежда, го бе хванало за стомаха и го извиваше. Не беше съвсем като болка, поне не и физическа като от порязване например. Беше по-дълбока от нея. По-трудна за разбиране. Обаче лесна за изпитване.

Видя как преди десет години на погребението дядо му стоеше до ковчега на баба му. Стоеше там и бършеше очи, докато хората идваха и си отиваха, слагаха ръце на рамото му и се опитваха да казват мили неща. По-късно същия ден видя дядо си в неговата спалня, свит на кълбо, а пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето грозно се процеждаше през дебелата тъкан. Ей сега излизам, за да ти направя вечерята — беше казал той. Гласът му звучеше ужасно, все едно е болен. — Дай ми само още малко време. Излез да се поразходиш малко. Лежеше там и се опитваше да не плаче с пълен глас, но не му се удаваше съвсем.

— Ти си виновен — каза Пясъчния човек.

— Какво?

— Сърцето ѝ спря ей така. Заради теб. Защото ѝ беше ужасно тежко да живее с теб.

Това бяха глупости.

Все още онова усещане у него, по-дълбоко от болка и някак си по-ужасно, го държеше в своята хватка. Стана по-силно. Въртеше по-бързо.

— Умря заради теб. А той плачеше заради теб. Защото какво щеше да прави сега, когато нея вече я няма, а все още трябва да се оправя с теб?

— Я млъквай — каза Оуен. — Лъжеш.

— Целият му живот ще е нещастен. Няма какво да очаква с нетърпение, чака го само работата и робията да се грижи за теб. А също така и страхът. Страхът какво ще стане с теб, когато него вече го няма.

— Не е вярно — отвърна Оуен. Той скърцаше със зъби и почти плюеше думите. — Ти си само аз. Ти си моята глава, която се бъзика с мен.

— Страхувам се, че не — каза гласът. Секунда по-късно усещането в корема на Оуен сякаш разцъфтя и започна да се разпростира във всички посоки. Сякаш балон с отрова се беше спукал в него. Изображенията станаха по-действителни, точно както момичето върху него беше станало по-истинско. Ето го дядо до гроба. Дядо в спалнята си скимти като болно куче под грозната светлина.

— Всичко това заради теб, Оуен.

Сякаш вече нямаше значение, че това са глупости. Така или иначе започна да чувства точно това. Започна да чувства, че цялата болка, която се таи в дядо му и за която той никога не говори, е по негова вина. И всички неща, които притискат раменете му надолу като бреме, също са по негова вина.

— Върни се и строши статуята. Обещавам, че това усещане ще изчезне .

— Той я е купил за нея. Пази я заради нея.

— Може да я залепи и ще стане като нова.

— Защо искаш да я счупя?

— За да знам, че ще правиш това, което кажа.

— Накарай ме да направя нещо друго.

— Не. Върви да я счупиш. Можеш да му кажеш, че си я бутнал, без да искаш.

— Никога не влизам там. Няма да мога да обясня какво съм правил.

— Трябва да измислиш нещо, но това си е твоя работа. А сега влез там и я счупи.

Оуен не помръдна. Стоеше с гръб, притиснат в комарника, а мръсният двор се размазваше в насълзените му очи.

— Така ли искаш да се чувстваш през целия ден? И цялата нощ? Искаш да се чувстваш толкова зле, че да не можеш да заспиш? Мога да го направя. Знаеш, че мога.

Знаеше. Не е нужно да си умен, за да знаеш това. Сълзите се търкулнаха от очите му.

— Оуен, хайде върви . — Сега гласът беше мек. Говореше с него като приятел. — Веднага щом го направиш, ще се почувстваш по-добре. Ще отнеме само секунда.

Кимна. Чувстваше как съпротивата му го напуска. Избърса очи, обърна се и мина през вратата.

През следващите седмици имаше други проверки. Повечето не бяха толкова гадни като тази с котешката фигурка, но някои бяха по-плашещи, защото изясниха едно: той не полудяваше. Който или каквото и да беше Пясъчния човек, мозъкът на Оуен не си го измисляше.

Две седмици след като счупи фигурката, вече го знаеше със сигурност. Дядо му отново беше отишъл в града. Гласът изпрати Оуен в пустинята пеша и с лопата в ръка до точка на около триста метра южно от откритата плевня. Там имаше място, където три диви рожкова оформяха триъгълник, издигайки се на три метра един от друг. Гласът му каза да копае в центъра на геометричната форма и след трийсет секунди той удари с лопатата нещо твърдо, което прозвуча като пластмаса.