Патрик Лий - Бегачът

— Кажи ми как се казваш. Това е всичко, което искам засега.

— Оуен — каза той. По-скоро извика като от болка.

— И останалата част. Цялото име.

Този път дори не се стигна до казване. Просто си го помисли, името му се появи пред вътрешния поглед като напечатано върху рибарски билет и гласът го повтори.

— Оуен Картър. Благодаря ти, Оуен Картър.

Гласът не се появи цяла вечер, докато вечеряха, после докато гледаше по телевизията предаванията, които харесваше, а дядо му четеше и проверяваше компютъра за имейли от клиент. Оуен си легна в единайсет и половина. Веднага загаси лампата. Беше се вкопчил в идеята, че ако успее бързо да заспи, на сутринта всичко ще бъде наред. Хубавото наспиване може да накара много неприятности просто да изчезнат.

Беше лежал в мрака не повече от трийсет секунди, когато тази надежда бе съкрушена.

— Здрасти, Оуен.

Тук нямаше Ози Озбърн, който да го разсее. Нямаше корени и завои, които да го накарат да съсредоточи вниманието си.

— Спри — прошепна той. — Моля те, спри!

Беше сигурен, че си говори сам, но му се стори, че с молбата е на прав път.

— Виж, това няма защо да е кофти за теб. Може да бъде и хубаво, ако не се бориш против мен. Сега ще ти покажа.

Оуен отново задиша тежко. Не си спомняше някога да е изпитвал подобен страх. Объркване, да. В живота му имаше много объркване и винаги беше малко плашещо, но това…

Най-неочаквано нещо се случи. Настъпи промяна в неговото настроение. Толкова бързо го връхлетя, че не можа веднага да разбере какво е. Но после схвана.

— Какво, по дяволите, става? — прошепна той.

— Не се дърпай — каза Пясъчния човек. — Няма нищо лошо да ти е приятно и да се чувстваш добре.

Оуен се беше чувствал така много пъти през живота си, макар през последните години силата на усещането да бе поотслабнала малко. Кога за последен път беше изпитвал толкова силно това чувство? Може би когато беше на около двайсет?

Почувства как ерекцията му нараства и издува долните му гащи. Сега съзнанието му започна да се изпълва с образи на момичета. Никога не е бил с някое наистина, никога лично не беше виждал някое голо, но беше гледал снимки и видеофилми. Когато беше в гимназията, неговият приятел Боби Кембъл му показа списанията и дивидитата, които баща му криеше. Боби беше добро момче и направи копия на три от дисковете и след всичките тези години Оуен още ги пазеше, криеше ги зад разхлабената ламперия в гардероба си. Кога за последно беше гледал някой от тях? Може би преди няколко години, но сега си припомни образите, както и усещанията, които бяха предизвикали филмите.

— Остави се на усещането. Не се опъвай.

Чувстваше го като истинско. Не като да гледаш филм, а като оригинала или най-малкото като сънищата, които беше сънувал няколко пъти като юноша. Все едно беше тук с момиче. Плъзгащо се отгоре му топло, меко и гладко. Разкъсва дрехите ѝ и… о, боже…

Все още дишаше учестено, но страхът нямаше никакъв пръст в това. Свали шортите си, обгърна се с бързо движение и свърши за не повече от двайсет секунди. След това остана да лежи задъхан, образите още бяха в главата му, но вече избледняваха. Всяка друга мисъл беше като далечен шепот в мрака.

— Това ти дойде добре, нали? Може да го получаваш всяка вечер, ако не се съпротивяваш.

Почти насила Оуен почувства как въпросът изниква в неговите мисли. И какво, ако се съпротивява? Какво ще стане?

— Утре ще се заемем с това, каза гласът.

На следващия ден се заеха с това. Дядо му отиде в града за бакалски стоки и Оуен още гледаше как се разнася прахта, вдигната от гумите на пикапа, когато гласът заговори отново.

— Помисли си за нещо, което дядо ти обича. Нещо негово тук в къщата.

— Какво?

— Направи го.

Оуен поиска да се съпротивява, но дори само внушението беше трудно за пренебрегване. Секунда по-късно отговорът изскочи в съзнанието му. Помисли си за порцелановата фигурка на котка на дядовото нощно шкафче. Дядо му я бил купил за баба Лили отдавна, докато били още малки.

— Чудесно. Върви в неговата стая.

— Никога не влизам там — възрази Оуен.

— Върви. Повярвай ми.

Оуен се почувства неудобно, но направи каквото му казваха. Прекоси всекидневната и стигна до прага на дядовата стая. Вече виждаше статуетката на котката. Нежна малка котка, замръзнала с изправена лапа, която е почиствала.

— Бутни я. Разбий я в земята.

— Какви ги говориш? Няма да направя това.