Патрик Лий - Бегачът

През последните метри Оуен видя какво не му е наред. Ръцете на мъжа бяха завързани и с верига заключени към бронята на колата. Глезените му също бяха вързани, но не за колата. Движеше се като риба на въдичарска корда, цялото му извито тяло се тресеше. Краката му бяха стъпили на земята, но беше извит в кръста, за да гледа как Оуен спира на три метра от него и загася двигателя на четириколесното.

— Боже мили, спасяваш ми живота — посрещна го мъжът. После кимна към атевето. — Нали имаш инструменти? Нещо, с което да се демонтира тази броня?

Когато Оуен се приближи, мъжът вече не му приличаше на мъж, а по-скоро на гимназист. Косата му беше черна, носеше шорти и тясна тениска. На един от бицепсите му беше татуирана бодлива тел.

— Няма нужда да му казваш каквото и да било — беше казал Пясъчния човек. — Няма да му помагаш .

— Чу ли? — попита момчето.

Оуен кимна.

— Нямам никакви инструменти.

— Добре, тогава просто се обади на ченгетата — Гласът му беше пълен със страх. — Онези, които направиха това, може да се върнат. Нали имаш телефон?

Оуен се вторачи в него. И в този случай нямаше нужда да си умен, за да разбереш. Знаеше само това: заровеният автомат беше оставен само за него, и този младеж, вързан за колата, също беше оставен само за него.

— Ей — подвикна момчето, — слушаш ли ме?

— Какво е това? — прошепна Оуен. Беше чул змия в своя глас.

— Заобиколи предницата на колата до вратата за пътника. На пода пред пътническата седалка има тесла.

Оуен разбра какво се очаква да направи. Заля го вълна от страх.

— Не мога да направя това — опъна се той.

— Ще започнеш от главата. Така няма много дълго да крещи.

Усещаше как коленете му поддават. Момчето сега крещеше нещо с почервеняло от гняв лице, но Оуен не схващаше значението на думите. Пулсът му блъскаше в ушите му, а собственият му глас повтаряше в главата: "Не, не, не, не".

Обаче гласът на Пясъчния човек беше по-силен.

— Нали видя, че мога да направя така, че да те боли. Мога да направя така, че да те боли повече от преди. По-силно от всяка болка, която някога си изпитвал.

— Не мога да го направя.

— Вземи теслата и го пребий до смърт с нея.

— Не мога! — изрева Оуен.

Младежът замълча, изглеждаше объркан. Това беше последното, което Оуен видя, преди усещането да се стовари върху му като скала.

Видя отново гроба на баба си, но този път дядо му го нямаше. Нямаше никого другиго освен него, а земята пред надгробния камък бе разровена и дълбока дупка оголваше ковчега. Капакът на ковчега, изцапан с пръст и глина, изскърца.

— Ти си виновен, Оуен. Ти си виновен, виновен, виновен…

— Не мога да го направя, независимо какво ме караш да изпитвам.

— Мога да направя така, че да те заболи. Толкова много, че да му предадеш болката. Няма да имаш никакъв избор.

— Не мога.

— Ще го направиш.

Преди Оуен да успее да каже още нещо, капакът на ковчега се отвори и в същия ужасен момент той усети, че изгубил равновесие, пада напред в дупката. Чу се да пищи, но не можа да заглуши гласа на Пясъчния човек.

— Оуен, знаеш ли думата гниене? Знаеш ли я, глупако?

Видя нейните кости мръснобели под слънцето половин секунда преди да се стовари върху ребрата и да ги натроши като юфка. Ръцете и коленете му се стовариха върху дъното на ковчега и потънаха в нещо мокро. Мокро, но гъсто като месен сос.

— Гниенето е онова, което се случва с теб, щом умреш, дори да те балсамират. Гниенето означава, че се превръщаш в супа.

Започна да пищи още по-силно. Дръпна се назад и вдигна ръце, за да скрие лицето си, но те лепнеха и от тях капеше…

— Супа. Хората се превръщат в супа. Твоята баба е супа, защото да те гледа я убиваше…

Не помнеше как се е качил на атевето. Чуваше, че момчето крещи и трака с веригата си. Вече не беше ядосано, а просто уплашено. Оуен видя всичко това, ръката му беше на бутона за запалване, четириколесното забоботи и секунда по-късно потегли. Виждаше пустинята да прелита край него. Чувстваше как вятърът изсушава лицето му. Момчето и зелената като лайм кола бяха далеч зад него и…

Какво беше това? Гласът на Пясъчния човек бе изгубил част от властта си върху него. Сега беше съвсем слаб и едва стигаше до него. Не беше ли се случвало и друг път? Първата нощ в пустинята, когато подкара бързо пикапа, съсредоточавайки се върху терена под светлините на фаровете. Това ли беше всичко? Даде газ докрай. Дори не можеше да види километража от вибрациите и сълзите. Не му пукаше. По-бързо. Само да върви по-бързо. Почувства, че почва да губи контрол над машината. Имаше усещането, че тя се опитва да го хвърли и да се измъкне изпод него при всяка малка неравност на терена. Нямаше значение. Разсейването работеше, а само това беше важно. Пясъчния човек говореше, но Оуен не можеше да различи думите.