Патрик Лий - Бегачът

Излезе, че е дълга правоъгълна кутия, и макар да знаеше още преди да я отвори, какво има вътре, Оуен си пое дълбоко дъх, когато я видя.

— Оуен, държал ли си някога оръжие в ръка?

— Забранено ми е.

— Можеш да държиш това в ръка. Нарича се МР-5. Вече е зареден и готов за стрелба. Дори предпазителят не е спуснат. Вземи го.

Оказа се по-тежко, отколкото си беше представял. Ръцете му леко потреперваха. А може би причината беше, че е нервен. Вдигна го до рамото си, както го правеха по телевизията.

— Натисни спусъка. Стреляй по земята на шест метра пред теб. Никой няма да чуе.

Той се поколеба.

— Оуен, нали няма сега да ми се опъваш за нещо толкова лесно?

Той си пое дъх и дръпна спусъка. Автоматът ритна толкова силно, че едва не го изпусна.

— Трябва да го държиш здраво. Затова се упражняваме. Не се тревожи, аз ще ти кажа как да го използваш.

Най-ужасната проверка се случи четири месеца по-късно. Този път дядо му беше заминал за Сидървил да търси нов скрипец. Нямаше да го има дълго време.

— Качи се на атевето и прекоси пътя, заповяда Пясъчния човек. Поеми право на север в пустинята. Ще говорим, докато караш.

Оуен избута четириколесното от откритата плевня и подкара на север. От тази страна на пътя земята беше щатска, нямаше къщи, нито черни пътища, нямаше следи дори от всъдеходи. Само празна пустиня с няколко хълма, простряла се нашироко в нищото. Оуен караше, катереше се от едно възвишение на друго, а къщата на дядо му оставаше все по-назад.

— Трябва да ти кажа нещо важно. Един основен закон в живота, който може би още не разбираш.

— Какъв е той?

— Начинът, по който повечето хора се справят с болката. Начинът, по който я предават на другите.

Оуен нямаше и най-малка представа какво означава това.

— Знам, че не знаеш. Ще ти обясня. В училище сигурно е името хора. Които са те тормозели?

— Да.

— Обзалагам се, че на повечето у дома бащите са им сритвали задниците. Така болката е стигнала при тях. И може би те не са успели просто да я приемат, да се справят някак си с нея. Не са успявали и са идвали в училището и са предавали болката на теб. Това правят хората. Не само побойниците. Имаше и момиче, което ти харесваше, нали? Лятото преди девети клас? Кери?

Оуен отдавна беше престанал да се изненадва, че Пясъчния човек знае тези неща. Не можеш да имаш тайни от някого, който влиза в главата ти.

— Да — кимна той.

— Тя също те харесваше, нали? Нали заради това още я помниш? Защото през тези два месеца се забавлявахте заедно. Тя също като теб харесваше да работи по коли, а ти не беше толкова нервен около нея, както си с всички останали.

Да, вероятно Кери наистина го беше харесвала. Но какво от това? Какво би могло да излезе от това след време? Какви шансове изобщо имаше?

— През есента се върнахте на училище и ти прекара един ден с нея. Това се оказа достатъчно за Кери да види какво мислят другите за това. Как момичетата с хубавите дрехи ѝ се смеят, че е с теб. Как всички се смеят. А следващата сутрин, когато отиде при нейното гардеробче, за да кажеш здрасти, там бяха приятелките ѝ и тя те погледна с онова безизразно лице. Помниш ли какво отговори на твоето "здрасти"?

Да, помнеше. Никога нямаше да го забрави.

— Тя каза "да". Ти и каза "здрасти", а тя ти отговори " да " с онова безизразно лице, което всъщност казваше: Какво правиш тук? Защо си мислиш, че си достатъчно добър за мен? После се обърна и тръгна с приятелите си, и това беше .

— Защо говориш за това?

— Защото като някакъв побойник тя предаде болката на теб. Болката, която щеше да изпита, ако беше останала с теб и бе понесла всички техни закачки. Или болката, която щеше да изпита, ако те бе накарала да седнеш, за да ти обясни всичко, защото щеше да се почувства ужасно повърхностна. Най-лесното за нея е било да направи онази гримаса, да каже "да" и да си тръгне. Така за нея не е имало болка. Защото ти я е прехвърлила изцяло. Оуен, така постъпват хората. Това е оста, около която се върти земята, и ти трябва да го разбереш.

— Защо?

— Защото и ти ще го направиш. Ще предадеш своята болка на някого другиго. Днес ще научиш как се прави.

Когато след километър и половина се озова на последното възвишение, в равнината съзря зелен като лайм кабриолет. Когато наближи, видя до задната част на колата някаква черна фигура на земята. Изведнъж тя подскочи и Оуен разбра, че пред него на земята седи прегърбен мъж. Главата му се завъртя към атевето и той скочи на крака — обаче не напълно. Нещо не беше наред с този човек. Изглежда не можеше да стои изправен.