Патрик Лий - Бегачът

В този миг изскочи на върха на възвишението и почувства, че машината се изстреля във въздуха. Стомахът му се преобърна, а раменете му се стегнаха. После атевето се стовари на земята, амортисьорите се свиха, а шасито се удари в тампоните. Ръцете му заработиха, отнеха газта и натиснаха спирачките.

Успя да спре едва когато се озова на върха на другото възвишение. Дишаше на пресекулки, двигателят ръмжеше ниско и гърлено.

Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Над възвишенията на километър и половина назад се виждаше купето. Момчето се беше извъртяло, за да гледа към него. На слънчевата светлина лицето му беше като малка бяла точка.

— Не можеш да ми избягаш. Не си заслужава дори да опитваш.

— Моля — каза Оуен.

— Нали знаеш какво ще направя, ако не получа това, което искам. Мога да го направя още по-лошо. Мога колкото искам да те държа в супата. Отдели няколко минути да си помислиш. Нашият приятел няма да избяга.

Гласът замълча.

Не се чуваше никакъв звук освен ниското боботене на двигателя и пулсирането на кръвта в ушите му.

Когато вдишваше, все още усещаше вкуса на въздуха в ковчега. Като миризмата на умрял плъх някъде между стените вкъщи. Нямаше как да го намериш и да се отървеш от него. Погледна ръцете си. Бяха чисти и сухи, но още усещаше гъстата течност, капеща от разперените му пръсти.

Смъкна се от атевето и се отпусна на земята до него. Кръстоса ръце, прегърна раменете си и се заклати от кръста нагоре напред-назад. Не го беше правил от детството си — децата в училище го бяха подигравали до смърт за това — и ето че го правеше отново. Не се възпротиви.

Когато спря до купето и загаси двигателя, момчето не продума, само го гледаше с предпазливи очи.

Оуен заобиколи откъм вратата на пътника. Пред седалката лежеше теслата. Наведе се и я вдигна, а по лицето на момчето се изписа нервна надежда, щом я видя. Все едно Оуен беше намерил инструмент, с който да му помогне. След това срещна погледа му и щом видя онова, което прочете там, се дръпна назад като приковано животно. Издаваше звуци, които не приличаха на думи, а ако бяха, сигурно са били "моля" и "не". Вързаните му крака се изплъзнаха изпод тялото му и той се затръшка по земята.

Оуен се изправи над него, а ръката с теслата беше отпусната.

— Нищо лично — каза той.

След два дни, когато дядо му отиде в града за накладки, Оуен се върна обратно на мястото. Купето го нямаше, а там, където младежът беше кървил, не се виждаше нищо освен изгорена от слънцето земя. Повърхностният слой беше премахнат и отнесен.

Оттогава бяха минали три месеца. Всяка вечер, когато Оуен си лягаше, Пясъчния човек идваше и събуждаше за живот момичетата в паметта му. Не можеше да отрече, че винаги беше хубаво, но когато чудесните усещания избледняваха и той оставаше отново сам, го връхлитаха винаги едни и същи мисли. Те се въртяха като привидения в мрака на спалнята му.

Накъде водеше всичко това?

За какво беше всичко това?

На тези въпроси Пясъчния човек не отговаряше.

2 2 Чосър, Джефри. Кентърбърийски разкази. София, 1980. — Б. Пр.

Валеше, когато Хол и Феръл пристигна в Детския медицински център в Амарило. Колата спря под навеса над входа и двама от тримата мъже с нея — онези, които бяха седнали откъм страната на пътника — бързо слязоха. От мястото си отзад Холи не можеше да вижда главите им, но знаеше, че сканират с поглед пространството пред входа на болницата. Виждаше ръцете им, готови да изчезнат под саката за оръжията в кобурите. Виждаше стойките им — напрегнати и готови да действат — въплъщение на собственото ѝ безпокойство.

Единият потропа няколко пъти с пръсти по покрива, едва тогава шофьорът паркира.

— Чисто е — каза ѝ той. Произнесе го така, както контрольорът в киното пожелава: приятно гледане. Всяка стъпка в този процес беше рутина. За него и за нея. Това продължаваше вече седмици.

Един от двамата отвън заобиколи колата и отвори вратата за нея. Двамата я последваха до входа, а когато тя влезе, застанаха на пост пред вратата. Обичаше да си казва, че страхът е останал при тях навън. Че прилича на палто, което може да сложи на закачалката и да не мисли за него, докато не стане време да си ходи вкъщи. В някои дни това почти ѝ се удаваше.

Минута по-късно и пет етажа по-високо Холи мина през друга врата. На металната табела до нея беше гравирано "Онкология".